Държавен автопарк при Хрушчов

Никита Сергеевич Хрушчов (1894 г. – 1971 г.) управлявал СССР след Сталин. Бил е и си остава една от най-колоритните

Хрушчов и Живков

фигури сред оглавяващите руската държава. Той се държал по-непосредствено и шеговито от своя предходник и бил по-открит и контактен. С него се слага край към култа на Големия ръководител. При него няма бронирани автомобили и мания за преследване и покушение. Той е дори простодушен – типичен руски мужик. Затова така сравнително лесно и по такъв начин идва на власт след това по-потайният Брежнев…

От една страна Никита Хрушчов бил неистов ленинец, искрено уверяващ от кремълската трибуна, че „съветският народ след 20 години ще живее при комунизма”. От друга страна, от трибуната на ООН, той размахвал пръст и обещавал да даде заслуженото на империалистите.

Всъщност така и става. При него е пуснат първият изкуствен спътник на Земята и излиза в космическа орбита първият в света космонавт – съветски гражданин.

В края на краищата СССР започва за пръв път да се състезава с Америка не само по отношение на въоръженията. Покрай водородната бомба и атомните подводници, в страната се появяват малко или много прилични стоки за народно потребление, а автомобилите не само се разпределяли, но и се продавали. Народът започва да живее цивилния си живот по-нормално, а не във военна рубашка, както в началото, през военните години и малко след това…

1963-та – Хрушчов и Тито – югославският лидер в Словения

След идването на власт на Хрушчов веднага започнала работа над нова голяма представителна кола –  флагман на съветската автомобилна промишленост. През 1956 г. умрял Иван Алексеевич Лихачов – директор на дотогавашния завод „ЗИС” и името на предприятието се променило в „Завод имени Лихачова” или „ЗИЛ”.  Същата година на изложбата ВДНХ се демонстрирал експерименталният лек автомобил „ЗИЛ Москва”. До ден днешен почти не са запазени негови снимки. Външно той много приличал на американския Cadillac Fleetwood. Той не влиза в серия. Може би поради това, че съвременната каросерия скривала архаичното шаси на стария сталински „ЗИС 110”. Създаването на нова ходова част изисквало време, което не достигало. Затова за правителствения „ЗИЛ” било решено да се използват механизмите на проектираната по-нова „ГАЗ-13 Чайка”, доста напомняща на американския Packard Carlbian – 1956 г. От чуждоземната кола просто направили копие. Така от 1958 г. започнал да се пуска новият „ЗИЛ-111”. На международния салон в Брюксел колата била наградена с почетен диплом.

Доста напомнящата на представителната „Чайка” лимузина „ЗИЛ-111” имала независимо предно окачване и ресори отзад, снабдени с модерни за това време телескопични амортисьори.  Автоматичните скорости се управлявали с копчета от таблото. Воланът се въртял много леко благодарение на хидроусилвателя. Колата се задвижвала от шестлитров двигател V 8 с мощност 200 „коня”. Теглото било 2,6 т., затова при внушителната мощност била с тих ход. От място до 100 км. в час тя се ускорявала за 23 секунди. Максималната скорост достигала 170 км. в час. Външно калниците не били отделно от каросерията, както при сталинския „ЗИС”, а в общата маса на автомобила. Отпред имало четири фара със съвременна за онова време решетка на радиатора.

По-луксозната по-късна версия „ЗИЛ-111 А” вече имала и климатична инсталация. Подобно на базовия вариант, тя притежавала също електрически задвижвани стъкла, миене на предното стъкло и късовълнов радиоприемник. Въобще много от това оборудване се срещало и при „Чайка”, но статутът на „ЗИЛ” бил значително по-висок.  Ако в Горки (сега Нижни Новгород), всяка година се изработвали по над сто „чайки”, то правителствените „зилове” се пускали в „тираж” само 10-12 бройки. Те били за по-специалните…

В отличие от своя предшественик – Йосиф Висарионович, Хрушчов пътувал много по света. Той е и първият съветски държавник посетил  САЩ. Затова имал представа от това какво правят другите и се стремял да не изостава.

По лично негово желание бил оформен „ЗИЛ-111 Г”, който се появил през 1962 г. Автомобилът въплъщавал в себе си вече в събирателен образ престижните „кадилаци” и „крайслери” от началото на 60-те години. С това трябвало да се покаже силата и могъществото на съветската държава и това, че тя съвсем не изостава от световните тенденции и от американците…