Автострастите и страховете на Сталин

Вождът Йосиф Висарионович Джугашвили – Сталин (1879-1953 г.) обичал да се вози на автомобил, въпреки че, както ще разберете по-късно, не го смятал за много безопасно. По онова време бил създаден специално Гаражът с особено назначение (ГОН) в съответствие с декрет на Съвета на народните комисари (изпълнителният орган на управление на Съветската държава) от 5 януари 1921 г. Автомобилите за него се купували и разпределяли централизирано.

Благодарение на ГОН през 20-те и 30-те години на миналия век престижните задокеански „пакарди” станали в Русия по-голям символ на властта, отколкото в Америка. Коли от тази марка карали лично Клим Ворошилов и Валери Чкалов. При това „първият червен офицер” имал на свое разположение шикарен „фаетон”, като у президента на САЩ Франклин Рузвелт. Докато „най-добрият летец на Съветския съюз” се задоволявал с обикновен „седан”. А Йосиф Сталин и неговата дясна ръка Лаврентий Берий пътували на големи флагмани на марката „Пакард”. Берий по-късно подарил един такъв автомобил на Георги Димитров, който около промените в България мистериозно изчезна от Политехническия музей в София. Тези исполински бронирани коли имали по шест прозорци – по три от всяка страна. Една от тях се запазила и изиграла дори ролята си в знаменитата филмова епопея за Отечествената война – „Освобождение”.

Packard е американска марка за автомобили на компания, чиито основатели правят първия си модел през 1899 г. Тя е един от последните независими американски производители в този бранш. Марката изчезва от пазара през 1958 г., но нейните коли са особено търсени от колекционерите до ден днешен.

През 1936 г. СССР се сдобил със собствен представителен автомобил – „ЗИС-101” („ЗИС” – съкращение от „Завод на името на Сталин”). Автомобилът приличал на американския Buick 61 и напълно устройвал съветската номенклатура, но не и знатните от Кремъл. Той бил от рода на по-късната „Чайка”, която била за по-обикновените, а за елита били „зиловете”. Работата била в това, че каросерията на споменатия автомобил, направена от буково дърво, не ставала за брониране. Като експеримент бил изработен „ЗИС-101Э” („Екстра“) с усилен корпус и форсиран от 90 на 120 к.с. двигател. Но и тази машина не стигнала до величията.

През 1938 г. за нуждите на ГОН били закупени няколко най-нови Packard Twelve. Както следва от названието, колите „мастодонти” били снабдени с 12-цилиндрови мотори с обем 8,2 литра и мощност 155 „коня”. Двигателят V 12 осигурявал на исполинските лимузини максимална скорост от 155 километра в час. Предното независимо окачване гарантирало завидна за тези времена плавност на возенето. Салонът се отличавал със специална система на вентилацията и отоплението, наличие на радиоприемник и огромен заден диван с две регулировки. Бронираният вариант „Пакард” тежал над четири тона. Имено в такова „чудо” Сталин се разкарвал и из Техеран, който кипял от немски шпиони, по време на знаменитата конференция на главите на страните съюзници…

На Генерасилисимуса, Героя на Съветския съюз и два пъти кавалер на ордена на Победата не му било дълго писано да се ползва от вносни марки коли. През 1946 г. подготвили пълноценна замяна на любимия сталински „Пакард”. Това бил „ЗИС-115”, бронирана версия на лимузината „ЗИС-110”, която на свой ред била отчасти видоизменено копие на автомобила Packard 180 – модел от 1942 г. Колата била поръчана специално от генерал Власик, началник на личната охрана на вожда, едновременно командващ и ГОН.

Външно бронираните „зисове” се отличавали с фарове против мъгла над броните, отсъствие на преден номер, изпъкнали калници и здрави гуми от Ярославл, които едва се побирали на джантите. Макар и външно правителствените „ЗИС-115” много да приличали на  обикновените „ЗИС-110”, технически те били съвсем друг автомобил. Бронираната лимузина тежала почти колкото лек танк – пълната маса достигала 7,3 тона. Автомобилът имал форсиран шестлитров мотор с мощност 162 к.с., вместо стандартните 140, и по-ефективни спирачки с барабани с увеличен диаметър.

Вместо серийния заден мост лимузината имала къде по здравия модернизиран механизъм от камиона „ЗИС-151”. Тежките бронирани врати се фиксирали с двойни ключалки и имали за застраховка връхни покрития. Ролята на стъклоподемници се изпълнявала от хидравлични крикове – само те могли да се справят с огромните устойчиви на куршуми стъкла с дебелина колкото три пръста. Този подвижен паметник на култа към личността не можел да се движи с повече от 100 километра в час, което впрочем не се и изисквало при наличието на „зелена улица” навсякъде.

С напредването на възрастта Сталин, който сам преследвал и разчиствал сметките с враговете си, ставал все по-мнителен. Маршрутът на движението си той обявявал винаги в последния момент, без да се безспокои какви проблеми създава на охраната си. Заради това генерал Власик се наложило дори да държат във вътрешния двор на Болшой театър заедно с няколко скоростни автомобила, които при необходимост бързо да разчистят пътя на правителствения кортеж. Мястото на своята кола в колоната Сталин избирал лично. Докато той върви от входа на сградата до автомобила, шофьорът трябвало своевременно да включва първа скорост и да държи ръцете си на волана.

При това Хазяинът пътувал на средния ред седалки – сгъваеми, тесни и не съвсем удобни. Отпред и отзад го прикривали хора от близкото обкръжение. Маршал Жуков, който веднаж бил удостоен да се вози заедно с вожда, бил доста удивен от подобно разположение. Ситуацията разяснил началникът на сталинската охрана Власик, седнал отпред: „Ако стрелят отпред – ще попаднат в мене. Ако отзад, тогава във вас Георги Константинович…”

Всичко били направени няколко десетки  „ЗИС-115”. Двадесет коли се намирали в Москва и Ленинград, няколко – на Крим и на Кавказ, където Сталин обичал да почива. До наши дни са доживели немного екземпляри. Това са няколко броневици на сановници в колекцията на московския Политехнически музей, по един екземпляр в автомобилния музей в Рига и в гаража на севернокорейския лидер Ким Ир Сен.

По-рано се смяташе, че това е всичко и няма други коли от този специален модел. Обаче през 1995 г. в Пекинския военен музей бил поставен автомобилът на Мао Цзе Дун, подарен от Сталин през 1949 г. След това в частна английска колекция бил обявен още един „ЗИС-115” на Великия кормчия, продаден на аукцион заедно с неговия  луксозен Mercedes-Benz 600.

Марката „ЗИС” води началото си от автомобилния завод „АМО”. На 2 август 1916 г. в Тюфелева роща се състоял тържествен молебен и първата му копка. Заводът е основан от търговската къща „Кузнецов, Рябушински и К”. Национализацията на недостроеното предприятие на 15 август 1918 г. прекратява собствеността от страна на акционерите. През 1931 г. то се пуска след реконструкцията и му е присвоено името на Й. В. Сталин – „ЗИС”. След това той се преименува на „Завод на името на Лихачов” (Лихачов е дългогодишен директор на предприятието преди това) – „ЗИЛ”, който произвежда по-късно дълго автомобилите на следващите съветски ръководители чак до времето на Елцин.