На 5 декември ни напусна легендата Бачо Илия Чубриков
Илия ЧУБРИКОВ, първият българин, печелил Рали „Златни” през 1970 г.:
Не е лесно…
– От колко години сте зад кормилото? Много километри сте изминали…. А в колко състезания сте участвали?
– Започнах състезателната си дейност по автомобилизъм през 1967 г. Средно годишно участвах в 10-15 състезания. Най-голямото беше Рали „Монте Карло”, в което бях участник за пръв път през 1968 г., а след това – през 1969 г. и през 1970 г. Първоначално карах „Рено Алпин”. А след това се представих със специално подготвено „Булгар Алпин”. Това беше първото българско участие в такова реномирано състезание.
Много тежко състезание беше обиколката на Средиземно море през 1978 г. и 1979 г. То е от рода на маратоните като „Париж – Дакар”. Дължината на маршрута първият път беше 13 хил., а вторият – 10 хил. километра и се пробягваше за 10-13 дни.
Годишно с моя личен автомобил изминавам между 15 и 20 хил. километра. До 1988 г. „навъртах” много, защото участвах в рали-състезания, където се изискваше преминаване по маршрута, тренировки по специалните етапи.
След това започнах да се състезавам само в планинския шампионат, където маршрутите са по-къси, но с по-големи натоварвания. Тъй като тези състезания бяха пръснати из цяла Европа, изминавах големи разстояния, докато пристигна на мястото на старта. Само през 1989 г. пропътувах с „авията” над 45 хил. километра. А тя теглеше и ремаркето със състезателния автомобил…
– Малко страничен въпрос – занимавате ли се със спорт?
– По принцип обичам ските и плуването. Но от „организационни” въпроси понякога не ми е стигало времето. Въпреки това се занимавам с физическа подготовка, което ми е помагало при състезанията.
– А лично за себе си какви изводи сте направили? Като човек, който като другите кара автомобила си из града?
– Безспорно състезанията са ми помагали много в управляването на автомобила. Но лично за себе си съм стигнал до извода, че колкото и да е опитен човек, има положения на пътя, от които не може да излезе. И най-добрите състезатели катастрофират. Дори и за съм имал случаи. Шофьорът не е супермен. А можете да си представите каква воля, психика, нерви са нужни, когато управляваш един автомобил, който се скорява от 0 до 100 километра в час за 4 секунди…
– Кой е най-мощният автомобил, който сте карали досега?
– Това беше модификацията на „пежото” с двигател, мощен около 360 конски сили.
– Това дава ли самочувствие?
– Смятам се за опитен, но нямам самочувствие, че мога всичко да си позволя зад кормилото. Винаги изпитвам известна макар и малка доза страх, че няма да се справя при някои условия. Това ме импулсира да предвиждам повече нещата на пътя.
– Позволявате ли си да карате „спортно” в града?
– Не! Но трябва да ви кажа, че с повишаване на квалификацията на един шофьор съвсем неусетно се повишава и скоростта, с която кара. Подобряването на качествата на автомобилите също дава възможност за по-високи скорости.
– Непременно ли трябва да се кара бавно, за да е безопасно движението?
– Ниската скорост не е абсолютна гаранция за безопасност. В началото на своята практика, при скорост около 5 километра в час колата ми се плъзна и се преобърна…
– А какво мислите, че липсва специално на българина зад кормилото?
– Основното е уважението между водачите. Нека всеки не забравя, че ако днес той създаде опасност за мене, утре друг ще създаде за него.
– Смятате ли, че от всеки може да стане шофьор?
– От всеки не би могло да стане добър шофьор…
– ….Точно това исках да ви питам със следващия си въпрос…
– …Не всеки би могъл да се научи да управлява автомобил и да се придвижва с него.
– Нещо не сме ли пропуснали?
– Бих искал да напомня, че не се знае кога автомобилът може да ни поднесе изненади…
Разговора води Красимир Панчев
В. „Авто мото свят”,
30 май 1990 г.
