Renault Dauphine

Красивото и елегантно Renault Dauphine е икономичен автомобил с двигател отзад, произвеждан от Renault, с триобемна каросерия, седан с 4 врати – като наследник на Renault 4CV, с производство през 1956-1967 г. От него са пуснати доста над 2 млн. екземпляра.

Наред с търсенето на автомобили като Volkswagen Beetle, Morris Minor и Fiat 500, Dauphine е пионер в областта на модерните икономични европейски автомобили.

Renault пуска на пазара варианти на Dauphine, включително спортен модел – Gordini, луксозна версия – Ondine, 1093 Factory Racing модел и Caravelle/Floride -двуврат кабриолет.

Моделът се монтира във Флинс – Франция, Сиадат Саагун – Мексико, Санта Исабел – Аржентина, Хайделберг – Австралия, Милано – Италия Хайфа – Израел и в Сао Бернардо Да Кампо – Бразилия, а също във френска Северна Африка – Алжир. Негови наследници са Renault 6 и Renault 8. Това е кола от клас супермини.

Междуосието е от  2267 мм, при дължина на каросерията 3937 мм, ширина 1524 мм и височина 1441 мм, собственото тегло е 650 кг.

Като наследник на Луи Рено, и като председател на Renault – Пиер Лефуше продължава да не се поддава на натиска на следвоенното френско Министерство на промишленото производство, което иска да насочи дейността на Renault само към производство на камиони. След значителния успех на 4CV, той смята, че фирмата трябва да продължи с автомобилите. Така Dauphine е роден по време на разговор на Лефуше и инж. Пикардия Фернан, когато двамата се съгласяват, че в следвоенните условия е добре да има модел, който да отговаря на нуждите от повишения  стандарт на живот.

Вътрешно известен като „Проект 109“ инженерингът на Dauphine започва през 1949 г. Проучване през 1951 г. показва, че това трябва да бъде кола с

максимална скорост от 110 км в час, за четирима пътници и разход на гориво по-малко от 7 л/100 км.

Инженерите прекарват следващите пет години в разработването на Dauphine. В рамките на първата година, дизайнерите създават в ⅛ мащаб модел от глина, изучават аеродинамиката на модела, построен в пълен мащаб от глина, създават примерни оформления на дървени места за сядане, арматурното табло, и кормилната колона, и правят първия прототип от метал. Прототипът се тества тайно в нощта на на 24 юли 1952 г.

В нови лаборатории инженерите измерват максималната скорост, ускорението, спирането и разхода на гориво, както и работата на отоплението и вентилацията, ездата, нивата на шума и издръжливостта на частите.

Впоследствие Лефуше нарежда на инженерите да тестват прототипи директно срещу Volkswagen Beetle. Четирицилиндровият двигател е преработен, за да увеличи капацитета си до 845 куб.см. До 1954 г. се актуализира втората серия прототипи, а първата се подлага на  краш тестове.

Лефуше не доживява да види серийното производство, тъй като загива при катастрофа с Renault Frégate на заледен път. Фабриката във Флинс е преименувана в негова чест,, а на изхода на магистралата Haute-Marne 52100th е построен негов паметник. Проектът е наследен от Пиер Драйфус. Пътните прототипи се тестват в Мадрид, Байон, на Полярния кръг в Норвегия, в Сицилия и в Югославия.

През декември 1955 г., Пиер Бонин (директор на фабриката във Флинс) и Фернан Пикар представят първия екземпляр, който напуска производствената линия. Автомобилът е предоставен за тестване от журналисти с разрешение за публикации от 1 март 1956 г.

Dauphine дебютира на 6 март 1956 г. в Парижкия  „Пале дьо Шайо“ с над двадесет хиляди души присъстващи – два дни преди официалното му представяне в Салона на изкуствата 1956 International De L’Auto в Женева.

Dauphine свободно се превежда като наследник или наследник на трона – Dauphine е женската форма на френското феодално название Dauphin, от латинската дума Delphinus.

Dauphine използва версия на водно охлаждан двигател на 4CV Венту с обем увеличен от 760 до 845 куб. см и 32 к.с. мощност. Според Road&Track, Dauphine се ускорява от 0-110 км в час за 32 сек. Охлаждането на двигателя е било улеснено от въздухозаборници зад всяка задната врата и вентилирана задна престилка. Максималната скорост е 130 км в час. Gordini е с 4-степенна трансмисия, дискови спирачки на 4-те колела, и увеличаване на конските сили, направено от Амадео Гордини до 37 к.с. Спортната версия, за която споменахме по-горе, е със сини линии на капака и покрива и е от 55 к.с., с максимална скорост 140 км в час.

Трансмисията конвенционално е тристепенна механична със  синхронизатор на 2-ра и 3-та предавка. През октомври 1961 г. синхронизатор е предвиден и за 1-ва предавка. Имало е и автоматична скоростна кутия с бутони.

Окачването отпред е на носачи и конвенционални пружини с щанга, кормилната уредба е с рак и пиньон, окачването отзад е с висока въртяща се ос с люлка от тръби, като 61 % от теглото на Dauphine е на задните колела.

Арматурното табло и вътрешната тапицерия са изготвени от най-известните френски бижутери. Затова те са произведение на изкуството. Поради факта, че жените харесват свежите цветове, са избрани специални и много разнообразни разцветки на боите на каросериите. Дизайнерът Маро изработва тектстилите за обзавеждането в най-известните парижки текстилни къщи, той стилизира и емблемата на капака отпред на автомобила и на кормилото с три делфина над корона. По-късно Маро е награден с Почетния легион…

Автомобилът веднага е оценен с елегантния си дизайн, подходящите си малки размери за претоварените с трафик улици, ниската си цена. Като недостатък се сочи недостатъчната демаражност и склонността към презавиване, поради леката предница, а също недобрата устойчивост на ръжда.

Този автомобил на времето се продаваше с български левове и на партера на софийския ЦУМ, където се въртеше на пиетдестал и след като платите, можеше веднага да го изкарате оттам и да си го откарате вкъщи…