Като гл. редактор на „Авто Мото Свят“, бях един от невисоко платените журналисти в България. Затова и получих сравнително ниска пенсия. Ако имам нещо, дължа го на добро наследство и на подкрепата на семейството си. Работодателите ми ме заплашваха, че ако работя и за други вестници и пиша на друго място – ще ме накажат. Наказвали са ме и на по-ниска заплата…Бяха против и да ми плащат и комисионна, когато изнамирах с лични контакти реклама…А последните години, когато работих там, носех само аз по този начин допълнително средства. Казваха ми, че ме държат на работа и за да им нося реклама. Против това бяха и да получавам хонорар за публикациите си. Последните години три пъти ми правиха и основна проверка на счетоводството и касата, да не би да ги лъжа и вземам нещо неправомерно. Караха ме дори понякога да подписвам и празни трудови договори и не знаех предварително нито до кога ще съм на работа, нито колко ще получавам…Когато им казах, че това не е според Кодекса на труда, отговорът на началника беше – „Тук аз съм Кодексът“…А почти всичко във вестника правех сам. Почти сам пишех и целия вестник…Имаше при мене една „колежка“, която само спъваше работата. Вместо да помага, си взе за две поредни години по осем месеца болнични и я нямаше на работа…Имах известно време и директор, който идваше на рампата в печатницата да види дали съм издал вестника без него…“Браво! Ще те предложа за награда…“, казваше…Колеги извън редакцията ми викаха „Човекът-вестник“…Поболях се още докато работех. Получих и инфаркт. А две години, след като ме освободиха, се наложи да мина през ТЕЛК…Добре, че целият архив на редакцията е у мене и не могат да се скрият някои неща…При напускането ми се наложи да търся адвокат и ме освободиха по взаимно съгласие и с обезщетение от няколко заплати…