Атанас Свиленов: „Другите нации имат навици“…

Между другото – и един от последните главни редактори на „Демокрация“ – след моята колежка от Университета – Невен Копанданова…

Със Свиленов често бяхме на маса в Съюза на писателите, когато клубът беше на „Ангел Кънчев“…

Имах късмет и съм благодарен, че там ми отделиха внимание и успях да говоря с някои неслучайни личности…

Необяснимо ми е привикването с бедствието, със злото, чудовищната апатия, безразличието. Изглежда съвременният човек развива някаква нравствена деформация под въздействието на огромния поток информация, който го залива. Той чете, че толкова и толкова хора са загинали в някоя война, чува от радиото и телевизията, че убитите по пътищата са такава и такава цифра, но емоционално не оценява статистическите показатели. Не си прави труд да вникне колко трагедии и драми скриват те. Има някакво привикване. Има и примирение, че злото е като че неизбежно – просто се съдържа в технизацията, в развитието на цивилизацията.

Автомобилизацията у нас, като национално явление, настъпи със закъснение, но в много бързи срокове. За кратко време нарасна рязко броят на автомобилите. Ала не със същите срокове се развива организацията на движението. Пътната мрежа също не се оказа в крак с динамичния процес. Липсваше ни далновидност. Практиката да се работи ден за ден, на парче, не е добра.

Спомням си колко месеци се работеше наред преди години над моста над реката при бул. Сливница с ул. Опълченска в столицата. Естественият наклон към гарата позволяваше разминаване на две нива. Ето къде можеше да се поставят колони, а не като на естакадата към летището, където колоните се проточват километър… По нея впрочем потокът съвсем не толкова интензивен.

Кое е най-характерно за шофьора сега? Най.опасен е егоцентризмът. Не го интересува никой друг на пътя, единствено мисли за своите интереси, за собствената си изгода. Това е защото други нации дойдоха постепенно към автомобила, а не така рязко, както ние. Преди това преминаха през велосипеда и мотоциклета. У нас някак изведнъж се качихме на бързи коли – без натрупан опит, без психологическа нагласа. И това влияе отрицателно до днес.

Шофирам не от скоро. На автомобила гледам като на средство, което ми пести време. Не съм го превърнал във фетиш. Но не бих го използвал всекидневно в града, ако мога да се кача на метро. Да не би да е приятно час да търсиш място за паркиране? И да тръпнеш дали колата ти е още там или не я е вдигнал някой паяк?

Старая се да се контролирам зад волана. Защото скоростите опияняват. Карам всеки ден, през всеки сезон, но колкото става по-голям стажът ми зад кормилото, толкова карам по-бавно. Сигурно и възрастта оказва влияние. Буйствата са присъщи на младите…