Спомен за една голяма личност. „Силната ракия на Хайтов“. Казват, че написаното от мене е попадение…Тогава работех във в. „Антени“… Пишех за пътното движение и за ред и сигурност. Но бях натопил перото си и в нещо по-художествено…..

Това беше много отдавна. По соца. Тогава имаше отдел „Пропаганда” към МВР, но той не беше цензура в пълния смисъл, както някои искаха след това да го представят.

Един ден седяхме там в кабинета на  Бойко Диманов – баща на известния в наши дни вече не съвсем млад поет със същата фамилия, и известния по онова време бохем Иво Димитров.

Бойко беше топъл, засмян, интелигентен човек, обичаше да се шегува и излъчваше положителна енергия.

За Иво мнозина се съмняваха дали има жена вкъщи, защото беше твърде отворен към по-хубавите и чаровни дами, беше остроумен и имаше много чувство за хумор. За мен самият беше изненада, когато веднъж ме покани у дома си и в кухничката влезе хубава жена, която той шегувайки се ми представи: „А това е моята „домашна любовница”…”.

Истинското му име беше всъщност Илия, но и всички го знаеха като Иво и дори аз научих за това по-късно.

…Звъннаха от пропуска на „Пропаганда“ и казаха, че идва …Николай Хайтов. Беше вече издал своите известни „Диви разкази” и току ще беше представил ръкописа на книгата си за Левски.

Вратата се отвори, вече го знаех от хрониките, но ми беше крайно интересно да го видя наживо. Стори ми се по-скоро едроват, беше с късо подстригана прошарена коса и одухотворено лице, с бръчици край очите. Усмихваше се и, като че ли се чувстваше малко неудобно…

Бойко и Иво веднага му предложиха стол – там нямаше някакъв лукс и седяхме пред две бюра до малка износена масичка, Хайтов седна. Вече се бяха здрависали и заговориха като свои хора. Там изптиваха огромен респект към писателя, но той не поставяше бариера помежду им.

Седейки на изтъркания стол, Хайтов държеше в ръцете си обикновено шише, завито във вестник – извади домашна ракия, специална, както каза той и потърсиха чашки да сипят по малко, да се почерпим. „Силничка е.” – увери ни Хайтов.

Представиха ме и мен на светилото. Погледът му беше топъл и имаше мъдрост в него, но писателят се държеше като съвсем обикновен човек, сякаш не беше писал книгите си, които търсехме по книжарниците…След това, естествено, той е забравил за това епизодично запознаване…Та кой бях аз?

Говорихме близо час и нещо, Хайтов разказваше за книгата си, как събирал материала и сламките, ние го слушахме, беше ни крайно интересно да чуем лично от него нещата, малко не разбирайки от тази негова висша, но същевременно съвсем обикновена лаборатория на творец.

По книгата с министерството той нямаше проблеми и след няколко месеца ми дадоха и на мен екземпляр…

За съжаление не можах повече да се добера до него, да поискам автограф, той беше голяма фигура, аз бях обикновен начинаещ журналист във в. „Антени”…

…На панахидата му в църквата „Св. Седмочисеници” се събраха стотици, ако не и повече. Градинката беше доста пълна, хората стояха отвън на групи и си припомняха, говореха за него, изчаквайки да започне същинската церемония.

Беше почти същото, както при панахидата на Невена Коканова.

Отдадох и аз своята скромна почит към станалия дори академик и излизайки на път за вкъщи си спомних за неговата силна домашна ракия, с която той почерпи от сърце – налята в обикновено шише, завито в стар вестник…

Бойко Диманов го сгази автомобил на пешеходната пътека след демокрацията и нямаше виновни и осъдени, Иво Димитров отдавна се изгуби от погледа ми.

Но там, на рафта, в библиотеката ми, до ден днешен, до „Дивите разкази”, е пъхната и книгата на Хайтов за Васил Левски…