Разследваща журналистика в години на цензура прилича на ходене по минно поле. Понякога стъпваш върху мина, без дори да подозираш, че тя е там.

Моят ресор във вестник „Антени“ – в отдел „Писма на читатели“ – ме срещаше с истинския, негримиран живот на хората.

Един ден в редакционната стая влезе майка, хванала за ръце децата си. Те плачеха пред нас, в самата стая. Жената се оплакваше от системен тормоз у дома, от това, че бащата ги бие и гони. Гледката на тези разплакани деца беше непоносима за всеки, който има сърце.

Завеждащият отделът ми разпореди: „Напиши нещо, не можем да ги оставим така“.

Написах го. С цялата емоция и острота, която ситуацията изискваше. Публикацията беше прегледана и разписана за печат по целия уставен ред – от зав.-отдела, през дежурния редактор по броя, до наблюдаващия заместник-главен редактор.

Оказа се обаче, че несъзнателно бях настъпил дълбоко скрито змийско гнездо. Въпросният баща се оказа влиятелна партийна фигура с протекции.

Когато броят излезе, цялата тежест на партийната машина се стовари върху мен. Цялата верига от редактори, които бяха одобрили текста, остана незасегната. Аз бях този, който трябваше да „обере пешкира“. Започна брутален психологически натиск.

Телефонът в дома ми звънеше упорито – търсеха ми сметка от Градския комитет на БКП. Натискът стигна до там, че се опитаха да ме изкарат параноик и да ме пратят да се „лекувам“. Баща ми казваше -„Трай и седи ттука – иначе – Белене…“

Бях уволнен от „Антени“ и останах без работа в продължение на шест месеца.

Години по-късно, когато вече работех в „Авто мото свят“, партийната въртележка направи странен оборот. Извикаха ме в ЦК на БКП – в сградата, която днес е Парламент. Там, в хладните коридори на властта, официално ми обясниха, че същият този другар най-накрая е бил изключен от БКП с решение на Градския комитет, и то без право на обжалване. Продължение →