Спомени от „Антени“…Цената на едно читателско писмо и гласът на Властта
Разследваща журналистика в години на цензура прилича на ходене по минно поле. Понякога стъпваш върху мина, без дори да подозираш, че тя е там.
Моят ресор във вестник „Антени“ – в отдел „Писма на читатели“ – ме срещаше с истинския, негримиран живот на хората.
Един ден в редакционната стая влезе майка, хванала за ръце децата си. Те плачеха пред нас, в самата стая. Жената се оплакваше от системен тормоз у дома, от това, че бащата ги бие и гони. Гледката на тези разплакани деца беше непоносима за всеки, който има сърце.
Завеждащият отделът ми разпореди: „Напиши нещо, не можем да ги оставим така“.
Написах го. С цялата емоция и острота, която ситуацията изискваше. Публикацията беше прегледана и разписана за печат по целия уставен ред – от зав.-отдела, през дежурния редактор по броя, до наблюдаващия заместник-главен редактор.
Оказа се обаче, че несъзнателно бях настъпил дълбоко скрито змийско гнездо. Въпросният баща се оказа влиятелна партийна фигура с протекции.
Когато броят излезе, цялата тежест на партийната машина се стовари върху мен. Цялата верига от редактори, които бяха одобрили текста, остана незасегната. Аз бях този, който трябваше да „обере пешкира“. Започна брутален психологически натиск.
Телефонът в дома ми звънеше упорито – търсеха ми сметка от Градския комитет на БКП. Натискът стигна до там, че се опитаха да ме изкарат параноик и да ме пратят да се „лекувам“. Баща ми казваше -„Трай и седи ттука – иначе – Белене…“
Бях уволнен от „Антени“ и останах без работа в продължение на шест месеца.
Години по-късно, когато вече работех в „Авто мото свят“, партийната въртележка направи странен оборот. Извикаха ме в ЦК на БКП – в сградата, която днес е Парламент. Там, в хладните коридори на властта, официално ми обясниха, че същият този другар най-накрая е бил изключен от БКП с решение на Градския комитет, и то без право на обжалване.
Стоях там, слушах ги и си мислех: „Добре, справедливостта възтържествува, но през какво трябваше да премина аз самият, за да се стигне дотук?“. Тези неща и до днес болят, защото системата тогава мачкаше съдби заради лични амбиции на самозабравили се номенклатури.
Сигналът от Свиленград и съдбовното подаване на ръка
Случаят с писмото не беше първият ми сблъсък с високостоющите. Малко преди това бях направил друг, още по-голям международен „гаф“. В Свиленград строителството на околовръстния път се бавеше фатално. Тежките международни камиони преминаваха директно през централната улица на града. Имаше прегазени и загинали дечица. Като журналист, отговарящ за безопасността на движението, отидох на място, говорих с началника на ГКПП „Капитан Андреево“ и написах суров, разобличителен материал за задръстванията и хаоса.
Реакцията беше светкавична и на най-високо държавно ниво. Външният министър Петър Младенов се обадил лично по телефона на главния ни редактор Веселин Йосифов с острия въпрос: „Кой е този Красимир Панчев, който си позволява да пише такива неща?“. Намеси се лично Политибюро, а случаят стигна до там, че българското правителство изпрати официална нота до турското по повод трафика на границата.
За този разговор между Младенов и Йосифов научих много по-късно, вече когато бях в „Авто мото свят“. Един бивш колега от вестника, който в новите времена беше станал търговец на жито, ме откри в новата ми редакция. Искаше съдействие да си купи една специална, скъпа кола, и покрай разговора ми разказа какво е присъствал да слуша тогава в кабинета на главния.
Когато ме уволниха от „Антени“, бях оставен на улицата, обречен на социална изолация. Но в живота има и добри хора. Спасителната ръка ми подаде главният редактор на „Авто мото свят“. Той ме познаваше отлично, тъй като преди това ми беше завеждащ отдел в „Антени“.
Рискувайки донякъде собственото си спокойствие, той ме взе на работа.
В „Авто мото свят“ от 1986 до 1996 г. поех сектора „Безопасност на движението“ – тема, която ми беше кауза още от „Антени“. И именно там, отдавайки се изцяло на автомобилите, извървях пътя до главен редактор и носител на всички възможни награди в професията ни.
Път, започнал от сълзите на децата в една редакционна стая.
И още нещо – как след всичко изживяно за малко не се орентирах към политиката…
Дойдоха промените. Телефонът у дома иззвъня. „Търсим Ви от Дясно демократично движение, г-н Панчев. Знаете ли, след всичко това, което сте преживели, мястото Ви е сред нас. Каним Ви да станете член на Софийското ни ръководстово… “
Тези пък какви бяха и откъде се появиха?…Дълго ми звъняха и упорито искаха да говорим…Товориха и с жена ми. Едвам се отървах.
Търсиха ме и от ляво – да оглавя младежко движение…
Но на всички казвах, че с политика не се занимавам. Напатих се…
