Моите два политически „гафа“, заради които „забих“ окончателно при автомобилите…Из „Предизвиканите мемоари“, които готвя…
Моята дипломна работа в Университета беше свързана с тематиката на някогашния в. „Антени“. Имаше такъв седмичник за политика и култура с тираж 375 000. Затова и стажът си изкарах в този вестник, а от август 1977-а постъпих и на работа в него. Работих там до началото на 1982…
Изданието беше на щат към МВР, но мене не ме одобриха за офицер и ме назначиха като волнонаемен. В същото време бях старши лейтенант от запаса от армията…Нямах нито
На КПП „Капитан Андреево“ е горещо…
червена, нито зелена карта на офицер от вътрешно министерство. Но имахме достъп до техния секретен бюлетин и до държавна тайна, за което се разписвахме. Лично бях в отдела, който работеше и със следствието, съда и прокуратурата. Поработих и в отдел „Писма на читатели“.
В „Писмата“ дойде жена с две деца и почна да се тръшка, че мъжът й ги гонел от къщи, биел ги. Завеждащ отдела ми възложи да проверя случая и да напиша. И аз отидох тук и там и написах. Но „настъпих змийчето“. Не съм разбрал, че „другарят“ бил бивш партизанин…
И започнаха патилата. Звъняха ми на домашния телефон – един господ знае как го бяха намерили и започнаха – „Обаждаме се от Градския комитет на Партията. Как можете така да пишете? Той се е борил за вашата свобода…“.
Неприятностите не свършиха с това.
Пишех и по „катаджийската тема“. Органидирах командировка до Свиленград. Поводът беше, че се бавеше там строежът на околовръстния път, всички тежки товарни камиони и тирове минаваха по централната улица и загиваха годишно много деца…Получаваха се заради бавенето на околовръстното и задръствания на КПП „Капитан Андреево“.
Представих се на началника им – офицер от службите, и той разказа какво става. Върнах се и написах.
И започнаха и мъките и след тази моя тема.
Лично Петър Младенов – член на Политбюро и външен министър, започнал да звъни на гл. редактор Веселин Йосифов. „Кой е този Красимир Панчев и как си позволява така да пише?“. В социалистическа България нямало задръствания. Има свидетел на този разговор, който дойде и ми разказа. Изкараха, че задръстванията се дължат на калпавата работа на турските гранични власти. Българското правителство дори излезе с нота до турското в официоза „Работническо дело“…
А мене ме извикаха на обяснение. Присъстваше и генерал от ДС. „Кой ти каза тези неща, за които си писал? Те са те излъгали.“.
И….ме уволниха. Шест месеца бях без работа…
И не стига това. Аз луднах и ме заведоха на психиатър в МВР Болница. Психиатърката попита „Следи ли те някой?“. Как да кажа, че ми звънят от Градския комитет на БКП…
„Параноя…“, отряза психиатърката. И – хоп – прибраха ме да ме „лекуват“…Бях „там“ четири месеца…“Кукувичето гнездо..“…
Баща ми ми каза тогава – „Стой тук сине, щото иначе – Белене…“. Едвам намерихме гаранции да ме освободят от психиатричната клиника към Военна болница…
Но и това не е всичко.
След като ме уволника от „Антени“ ме взе добър човек на работа в „Авто Мото Свят“ с началото на 1982 г. Нямах работа и приех. В автомобилния вестник вече нямаше политика. И така окончателно започнах с автомобилите. До тогава ми бяха хоби. Направих от хобито си професия. Но вече бях писал още от 1974 г.за безопасност на движението, а от училище бях абониран за „Авто Мото Свят“, без да имам идея, че един ден ще работя в него и ще стигна дори до гл. редактор…
А един ден, докато бях на работа в автомобилния вестник, телефонът иззвъня. „Обаждаме се от ЦК на БКП. Може ли утре да дйдете при нас, искаме да говорим…“.
Заизкачвах се по внушителните стълбища на „Голямата къща“ с петолъчката срещу ЦУМ и не знаех какво ще стане. Честно казано, както казват – „трепереха ми цървулите“….Почуках и влязох в огромен кабинет с портрети по стените на партийни величия и огромни кожени кресла.
„Здравейте. Вие ли сте писали тази статия преди време в „Антени“ срещу другаря Коев? Ние го изключихме от БКП с решение на Градския комитет без право на обжалване…“.
Да им благодаря ли? Вече ме бяха смачкали и ме „лекуваха“ четири месеца в „заведение“…
Опарих се с ранните си опити в политиката и отидох при автомобилите.
Между другото срещу мене взеха мерки и ме уволниха. Но и двете публикации бяха пуснати за печат с подписите на завеждащ отдел, дежурен редактор и наблюдаващ броя заместник главен…Тях никой не ги и пипна. Измиха си ръцете като Пилат Понтийски…
А аз по това време бях един обикновен дребен литературен сътрудник. Най-ниското ниво в една редакция. Както се казва – бях на два петъка служба. Започвах в професията и бях съвсем никой.
Това е моята драматична история, която ме насочи окончателно при автомобилите…
Но поне там вече направих нещо! Така ли е?
