Моята лична фонотека „Висоцки“: 35 часа история, откраднатият сценарий и срещата зад кулисите на Сатирата

Готово  и за печат някъде в пресата

Автор: Красимир Панчев

Илюстрация – да има и нещо автомобилно.

Очаквате  и книгата ми „Автомобилите на известите“, където има и за автомобилните страсти на Висоцки…

Днес, когато разгръщам страниците на „Кръстопът на бурни страсти“ и се връщам назад в годините, си давам сметка, че разпространението на творчеството на Владимир Висоцки в България не беше просто хоби. Беше мисия, която споделях с шепа верни приятели, с които се събирахме, презаписвахме песни на касети и живеехме с този бунтовен дух. За съжаление, хората от онези компании се загубиха във времето, но споменът за стореното е жив. И до днес по улиците ме срещат колеги и познати от пишещото братство, които ми припомнят за онези емблематични музикални срещи.

Среща зад кулисите: В китела на Керенски

Всичко кулминира при легендарното гостуване на московския Театър на Таганка в София през 1975 г. Бях решен да го намеря. Отидох в Сатиричния театър цял час преди началото на спектакъла „Десет дни, които разтърсиха света“. След немалко усилия и лутане из лабиринтите зад кулисите и фоайетата, накрая го издирих.

Той вече беше готов за излизане на сцена – облечен в автентичния военен кител на своя герой Керенски. Володя не беше висок човек, но от него излъчваше непоносима, магнетична сила. Когато проговори, веднага разпознах онзи дълбок, хриплив глас, който дотогава бях слушал само от пращящите магнетофонни ролки.

Сам свиря на китара, знам текстовете на десетки негови песни и затова вълнението ми беше неописуемо. Разказах му подробно какво правя в България – за уредбата, за лекториите, за това как хората тук плачат на песните му. Висоцки ме изслуша с жив интерес, очите му светнаха и ме погледна директно:

– А защо не ми дойдете на гости в Москва? – попита ме съвсем просто и приятелски.

След което ми обясни подробно как да го намеря и как да се свържа с него, когато пристигна. За съжаление, тази среща така и не се състоя. През юли 1980 г. медиите съобщиха за внезапната му смърт. Кадрите по телевизията с километричните, невиждани опашки на погребението му в Москва ме потресоха дълбоко. Отиде си един гений, който ми беше протегнал ръка.

20 институции под звука на моята уредба

Цялата информация за него събирахме парче по парче с моите приятели. Купих си и специална аудио уредба – марков достатъчно мощен Philips, която носех навсякъде. С нея организирах близо 20 срещи-лектории из цялата страна. Гласът на Висоцки кънтеше на места, където цензурата уж трябваше да е най-строга. Представях барда пред колектива на партийния орган в. „Работническо дело“, в Министерството на транспорта, във Външно министерство, в Икономическия институт на БАН и къде ли не…

Володя и Марина Влади….

Напливът беше толкова голям, че при две от срещите в Младежкия дом общината беше принудена да въведе платен вход, за да удържи тълпата. Направих такава среща и в един бар на улица „Сан Стефано“ – точно зад Гръцкото посолство, до самата телевизия. Бях изумен, че дори там, сред актива на БНТ, хората тънеха в информационно затъмнение и не знаеха почти нищо за феномена „Висоцки“.

Откраднатият сценарий и „тихият“ хонорар

Именно на тези срещи се роди и една голяма огорченост. След едно от събитията при мен дойде журналистка от Редакция „Пламък“ на БНТ и ми поиска сценария с думите: „Ще направим филм“. Дадох го. Филмът наистина се появи, а като водещ в кадър поканиха актьора Владимир Смирнов.

Докато гледах екрана обаче, онемях – цели пасажи от моя сценарий се лееха дума по дума, едно към едно. „Другарката“ журналистка се беше подписала гордо под филма, а моето име беше напълно заличено от титрите. Единственото признание дойде по-късно, когато тихомълком ме извикаха на касата на БНТ, за да ми дадат някакъв малък, символичен хонорар… Но историята помни кой захрани проекта с дух и факти.

Златният архив, който не дадох на радиото

Годините минаха, хората се разпръснаха, но у дома аз пазя истинско съкровище. В шкафовете ми все още стоят непокътнати 35 аудиокасети (всяка по един час) с редки, уникални записи и концерти на Висоцки, правени и в чужбина. Пазя и оригиналния разпечатан сценарий от онова време.

Нещо повече – на касета пазя живите гласове и думи на големите Радой Ралин и Мирон Иванов, които говореха пред мен за барда. И за двамата Висоцки беше епохално явление.

Бай Радой, когото познавах лично, ми каза тогава с характерния си стил:

„Висоцки беше голяма фигура. Тук някои слушат чалга или сръбски песни, а той разчупи това, което слушахме.“

А писателят сатирик Мирон Иванов направи един изключително дълбок паралел, който пазя на лента:

„Помните ли онзи филм за шофьорите, които прекарваха опасни експлозиви? И Висоцки беше като тях. Всички мислеха, че той искаше да направи нещо за себе си, а той искаше да сътвори нещо голямо за хората… Но беше неудобен на властимащите…“

В архива си пазя и магнетофонните ролки с оригиналните гласове и разговори на абсолютно всички личности, за които разказвам в книгата си „Кръстопът на бурни страсти“. Имам цяла фонотека с оригиналните им гласове. Преди време от едно радио ме ухажваха и искаха да им предоставя тези записи, но категорично отказах. Тези гласове и тези магнетофонни ленти са моят живот, моята лична битка за културна памет и никой няма право да ги пилежи. Те остават тук, като доказателство, че бяхме там, чухме истината навреме и я пренесохме напред през годините.