Из книгата ми „Кръстопът на бурни страсти“….

Годината беше 1981-ва. Време, в което светът зад Желязната завеса изглеждаше за повечето ми връстници като далечна, недостижима галактика. Зад тази стена обаче се прокрадваше една тънка пролука – туристическите визи, отпускани за специалните екскурзии на Бюрото за младежки туризъм „Орбита“. Когато заминавахме, не знаехме предварително пред какво точно ще се изправим и какво ни е подготвила програмата. Всичко се оказа едно огромно, неочаквано преживяване.

За да тръгна на това плаване, което щеше да ме преведе през Турция, Гърция, Италия и Франция, с крайна спирка Френската Ривиера – бях и във Ватикана, където от метър видях статуите на Микеланджело, моят баща направи нещо невероятно. Той ми даде колосалната сума от 4 200 лева. За да разбере съвременният читател мащаба на този жест, ще направя една проста житейска справка от онова време: по-късно, когато с жена ми купихме апартамента, в който живяхме, за него платихме 7 600 лева. А за чисто новата ни Шкода броихме 8 200 лева.

Баща ми бръкна дълбоко в джоба си, инвестирайки в мен стойността на половин жилище!

Тогава той ми каза думи, които останаха врязани в съзнанието ми за цял живот:
„Сине, за какво са ни къщи и коли? Отиди по света, виж какво е – да не те лъжат.“

Самият той беше пътувал доста из Източна Европа, а само година по-късно, през 1982-ра, съдбата щеше да го отведе в Лондон и пред родната къща на Шекспир в Стратфорд на Ейвън. Той знаеше, че видяното с очите не може да се купи с пари.

И аз гледах. Попивах жадно. Вече бях видял Акропола в Атина, бях докоснал с поглед ядрения колос USS Enterprise на пристанището в Пирея и бях съзерцавал шедьоврите на Микеланджело във Ватикана. В Неапол, сред шума на големия булевард, извадих късмета да снимам самата британска кралица Елизабет II, преминаваща с лъскавия си кралски Rolls-Royce (кадрите и до днес пазят духа на тези секунди в личния ми архив), а малко по-късно на същата улица засякох в пълен състав и четиримата от Bee Gees…

А крайната точка на това невероятно пътуване беше бляскавото Монако. В Монте Карло, разбира се, първата ни мисъл беше да влезем в легендарното, световноизвестно Казино. Бяхме се издокарали, както се казва, „по американски“ – с модерни джинси, и бяхме убедени, че изглеждаме зашеметяващо. Реалността обаче ни почука по рамото още на входа. Охраната ни спря с хладен, вежлив тон и ни обясни една важна подробност: тук компромиси с етикета не се правят, влиза се само с официален костюм и вратовръзка. Не ни оставаше нищо друго, освен да потърсим алтернатива.

Влязох в една от близките постройки, където атмосферата беше по-либерална, и там за първи път се изправих лице в лице с лъскавите едноръки бандити. Реших да изпробвам късмета си. Извадих и заложих 50 долара — сериозна сума. Автоматът обаче се оказа безпощаден и бързо ги погълна. Загубих ги, но това ми беше напълно достатъчно като житейски урок; дръпнах ръчната спирачка и отказах да опитвам повече.

Излязох навън, за да се насладя на останалата част от лукса — такситата Rolls-Royce и духа на Ривиерата.

Преди това обаче, от Кан се бяхме отправили към родната къща на Пабло Пикасо. Там, само от един метър разстояние, се изправих пред оригиналния му „Гълъбът на мира“. Усещането да видиш този световен символ на свободата толкова отблизо, след като си дошъл от страна зад Желязната завеса, беше наелектризиращо.

Когато пътешествието приключи и кацнахме обратно в София с българския Ту-134 на авиокомпания „Балкан“, аз вече бях друг човек. Бях изпълнил завета на баща си. Бях видял свят, бях прескочил границите на невъзможното за онова време и усещах, че съм на съвсем друго ниво от връстниците си.

По-късно, когато се събирахме с колегите от в. „Авто Мото Свят“, аз мълчаливо усещаха разликата. Те нямаха тези преживявания, нямаха този мащаб.

Моят свят вече беше голям, безкраен и белязан от срещи с историята, изкуството и легендите.