От „Кръстопът на бурни страсти“ – От „Антени“ до битката за закона: Десетилетия на стража на човешкия живот

Автомобилната журналистика често изглежда като свят на блясък, високи скорости, рев на мотори и безкрайни спорове за конски сили. Но за мен, а и за хората зад кулисите на специализираната преса, тя никога не е била само това. Когато пишеш за пътя, много бързо осъзнаваш, че перото носи отговорност, далеч надхвърляща техническите характеристики на поредния нов модел. Ние не просто отразявахме автомобилния живот – ние искахме да го променим, да го направим по-цивилизован и по-безопасен.

Тази кауза всъщност започна за мен много преди „Авто мото свят“. Още в периода от август 1977 до януари 1982 година, когато работех във вестник „Антени“, един от основните ми ресори беше именно безопасността на движението.

Там, в отдел „Проблеми на личността“, имах шанса да работя известно време под ръководството на Боян Балкански – син от един от браковете на известния български художник Ненко Балкански. Именно благодарение на неговото вещо ръководство и насоки аз навлязох дълбоко в тази сложна и отговорна тематика.

Още там, в „Антени“, се сблъсках отблизо с драмата на пътнотранспортните произшествия и с човешките измерения на превенцията – защото зад всяко нарушение на пътя в крайна сметка стои именно проблем на личността, на нейното възпитание и отговорност.

Тогавашните ми публикации намериха силен отзвук и ми донесоха редица отличия – награди от Пресавтоклуба към Съюза на българските журналисти, от КАТ и от Националната комисия по безопасност на движението към Министерския съвет.

Когато по-късно преминах в автомобилния вестник „Авто мото свят“, тази тема естествено ме последва. Няколко години след постъпването ми в редакцията, през 1986 година, поех ръководството на отдел „Безопасност на движението“, наследявайки ресора от по-възрастния ми и уважаван колега Петър Манолов, който излезе в пенсия. В продължение на цяло десетилетие – до 1996 година – застанах начело на този отдел. Продължих да развивам темата с още по-голяма настойчивост, което отново ми донесе престижни журналистически и държавни награди, но по-важното беше усещането, че гласът ни се чува.

А времената ставаха все по-бурни. На кръстопътя между две епохи, в края на 80-те и началото на 90-те години, трафикът се променяше, а с него растеше и черната статистика. Всеки ден през бюрото ми минаваха не просто сухи сводки за катастрофи, а човешки съдби, почернени семейства и абсурди в организацията на движението. Ние не се задоволявахме само с констатации – бяхме активни участници с конкретни инициативи в промените и измененията на Закона за движението по пътищата и Правилника за неговото прилагане.

Ставаше все по-ясно, че старите методи на контрол и обикновените парични глоби вече не вършат работа. На пътя се надигаше агресивна вълна от безотговорност и ни трябваше инструмент, който да бръкне не просто в джоба на нарушителя, а в самото му право да държи волана.

Именно в този момент съдбата ме срещна с човек, без когото тази битка щеше да изглежда съвсем различно – инж. Валентин Панчев. Той беше блестящ специалист в Министерството на транспорта и представител на страната ни в международните комисии към ООН. Съдбата си беше направила любопитна шега с нас – носехме една и съща фамилия, без да имаме каквато и да е роднинска връзка. Но много по-важно от името беше общото ни верую: че войната по пътищата може да бъде овладяна само с разум, превенция и ясни правила.

Заедно с Валентин събрахме екип от водещи български експерти, с които започнахме да чертаем контурите на една непозната за България реформа – системата с контролни точки. За да не откриваме топлата вода, трябваше да стъпим на здрава, проверена основа. Инж. Панчев, със своя широк поглед върху европейските практики, постави на масата френския модел (permis à points). По онова време Франция вече прилагаше този механизъм и резултатите бяха категорични – системата работеше, дисциплинираше и спасяваше човешки животи. Неговата философия беше проста, но гениална: всеки водач получава определен кредит на доверие под формата на точки, а всяко нарушение отнема част от него, докато накрая системният нарушител не остане без книжка. Но в същото време моделът даваше и шанс за поправка – при коректно поведение на пътя точките се възстановяваха.

Да измислиш добра идея обаче е само половината път. Истинската битка започна, когато се опитахме да я превърнем в закон.

Първоначалната реакция беше стена от скептицизъм и съпротива. Държавната администрация гледаше на предложението ни с подозрение, като на нещо твърде сложно и неприложимо за нашите ширини. Представители на общинските власти се колебаеха, а самите шофьори посрещнаха новината на нож – мнозина виждаха в контролния талон поредната примка около врата си и повод за нов административен произвол. В онези преломни години всяка промяна се посрещаше с недоверие.

Тук в пълна сила заработи силата на специализираната преса. Страниците на „Авто мото свят“ се превърнаха в трибуна, в поле за сблъсък на аргументи и в школа за пътна култура. Месеци наред водихме последователна, упорита кампания. Обяснявахме, спорехме, публикувахме анализи, цитирахме френския опит и разсейвахме страховете на хората. Превеждахме сухия юридически и технически език на разбираеми човешки думи, за да докажем, че тази система не е насочена срещу съвестния шофьор, а срещу онзи, който превръща пътя в руска рулетка.

Малко по малко ледът започна да се пука. Общественото мнение започна да се обръща, а каузата ни намери съюзници там, където беше най-важно – сред хората, от които зависеше реалният контрол. Получихме силна и решителна подкрепа от ръководството на МВР и Съюза на българските автомобилисти в лицето на тогавашния началник на КАТ полк. Алекси Кесяков и проф. ген. Румен Миланов. Те разбраха, че с този инструмент държавата най-после ще получи реално оръжие за превенция.

Финалният щрих беше законодателният. Благодарение на прякото участие на инж. Валентин Панчев в работните групи по изготвянето на новия Закон за движението по пътищата, идеята ни намери своето точно юридическо място. Когато текстовете бяха приети и контролният талон стана факт, изпитахме онова тихо, дълбоко удовлетворение, което осмисля целия журналистически труд.

Бяхме доказали, че една редакция може да бъде не просто летописец на събитията, а двигател на промяната. И че понякога най-важната статия не е тази, която ти носи слава, а онази, която може би е спасила нечий живот на следващия завой.