Архив

Пак от книгата ми, с помоща на AI. Глава 5. Над облаците с три цилиндъра: Тенерифе, 1998 година

Беше 1998 година. Току-що се бях прибрал от Сеул и организмът ми буквално лудуваше от резката

Мястото, където отседзнахме в Тенерифе.

Мястото, където отседнахме в Тенерифе.

смяна на часовите зони. Един ден си седяхме с баща ми в неговия дом и си приказвахме, когато домашният му телефон иззвъня. Баща ми вдигна слушалката, заслуша се за миг и ми я подаде учуден:

От сградите на комплекса, в който ни настаниха.

От сградите на комплекса, в който ни настаниха.

„Тебе търсят, говорят на английски…“

На линията беше моят приятел Матиас от източноевропейския клон на General Motors. Обаждаше се чак от Виена.

„Матиас, как ме намери тука?“ – попитах го изненадан.

„Звъннах на твоя телефон у дома ти и дъщеря ти ми обясни как да те намеря“ – отвърна той спокойно.

„Матиас, на какъв език говорихте?“

„На английски…“

Останах поразен и горд. Дъщеря ми имаше ниво Оксфорд от Алианса, където беше учила езика, и без никакво притеснение бе упътила човека от Виена. А Матиас продължи с въпроса, който промени следващите ми дни:

„Краси, искаш ли да те водим на едно сладко място?“

„Къде?“ – попитах.

„В Тенерифе…“

Прибрах се у дома и оттам – право при съседката, моя братовчедка. Заровихме се в един голям атлас на света и когато видях къде се намира Тенерифе, направо се шашнах: Канарските острови!

Оттам нататък всичко се завъртя на бързи обороти. Казаха ми къде да се явя, за да ми дадат самолетния билет за Виена, а с представителите на Opel в България отидохме в испанското посолство да ми оформят документите. Те платиха таксите и визата ми беше готова.

2.gcПолетях съвсем сам за Виена. Намерих си сам хотела, преспах и на сутринта се явих на определеното от домакините сборно място. Бях единственият журналист от България, а в групата ни имаше колеги от бившите съветски републики и един румънец. Качиха ни на специален чартърен самолет на KLM и полетяхме. Вътре нямаше обичайните редици седалки и кресла, а удобни дивани – истински лукс за онези години.

По време на полета към мен се приближи красива стюардеса с поднос с малки чашки.

„Какво е това?“ – попитах.

„Вино“ – усмихна се момичето.

„В нашата страна го пием в по-големи чаши…“ – отвърнах ѝ сериозно.

5.gcКогато по-късно отново минаха да поднесат питиета, стюардесата ме погледна, засмя се и каза: „А, вие сте от онази страна…“ – и ми донесе голяма чаша. Избухна общ смях.

След пет часа и половина полет кацнахме на Тенерифе. Пистата беше разположена съвсем ниско, почти на нивото на самия Атлантически океан. Там ни дадоха да оформим документите си за Шенген и ние с румънския колега се справихме съвсем сами, на английски. Тогава езикът ми беше свеж – цял живот го бях учил, включително и в шестмесечен курс с откъсване от работа към Съюза на журналистите.

На паркинга точно до пистата, под дълги навеси, ни чакаха подредени новите модели на марката. Задачата ни

Кулите, където беше апартаментът, който ми определиха.

Кулите, където беше апартаментът, който ми определиха.

беше да изпитаме новата трицилиндрова Opel Corsa. Взехме с румънеца една кола и потеглихме. Пристигнахме в приказно селище с палми и екзотична растителност, а комплексът приличаше на истински дворци. Настаниха ме в просторен двустаен апартамент. На леглото в спалнята ме чакаха фирмени подаръци от домакините, сред които и компактдиск с онази позната и до днес песен, която често звучи по радиата – „Талисман“.

Вечерта започна с техническа презентация – в специална зала инженерите ни показаха напълно разглобени агрегатите на новата Corsa, за да видим отблизо какво крие малкият трицилиндров двигател, след което ни дадоха пищна вечеря.

На масата до мен седеше един от служителите на фирмата. С напредването на вечерта човекът се понапи и започна да закача сервитьорката. В един момент дори се обърна към мен и ме подкани: „Кажи ѝ и ти нещо, да ми обърне внимание…“. Още по-интересното обаче беше, че виното развърза езика му и той започна да разказва нелицеприятни неща за собствената си компания. Аз, разбира се, слушах внимателно – все пак бях журналист и от приказките му научих доста пикантни подробности, от които вече ми минаваше през ума, че може да излезе любопитен материал.

6.gcПрибрахме се да спим, но на сутринта махмурлукът явно му беше върнал разсъдъка. Чужденецът ме причака точно пред вратата на залата за закуска, погледна ме сериозно и тихо помоли:

„Г-н Панчев, нека това, което си говорихме вчера на масата, остане помежду ни…“

Колегиалността и журналистическата етика си казаха думата, но усмивката от тази

Фрагмент от Института за изследване на Слънцето.

Фрагмент от Института за изследване на Слънцето.

сутрешна среща остана задълго.

На сутринта ни чакаше голямото изпитание – пътят нагоре към загасналия вулкан Тейде, на близо 3718 метра над морското равнище. Малката Corsa се катери уверено нагоре, а там, на паркинга високо над облаците, се случи нещо, което никой сценарист на автомобилно събитие не би могъл да планира. Към мен се приближи млада жена и се представи – професор от Съединените щати.

„Г-н Панчев, искате ли да разгледате нашата обсерватория?“ – попита тя.

Вътрешна обстановка в обсерватория.

Вътрешна обстановка в обсерватория.

Така, съвсем неочаквано, се озовах зад вратите на една от най-значимите слънчеви обсерватории в света, свързана

На паркинга с корсата.

На паркинга с корсата. Във фирменото яке на учените на Тейде.

с изследванията на NASA. Вътре имах шанса да погледна през електронния им телескоп, но истинското вълнение беше пред компютрите. На екраните учените изкуствено затъмняваха диска на Слънцето, за да измерват с хирургическа точност слънчевите протуберанси. Обясниха ми, че тези изригвания директно влияят върху траекторията на американските космически апарати и спътници.

Денят завърши така, сякаш бях част от техния екип – обядвахме заедно в столовата на института, рамо до рамо с учени от цял свят, включително и изследователи от Китай. На тръгване ми подариха фирмено яке на обсерваторията – специална екипировка, която пази едновременно от палещото слънце и от внезапния планински дъжд. И до днес го пазя в гардероба си, макар отдавна да не съм го обличал – като тих свидетел на времена, в които едно позвъняване на домашния телефон на баща ти можеше да те отведе от пътищата на Opel право до орбитите на NASA.