От книгата, която също готвя. „Истории без край“. Мистер „Антени”…Три пъти спецкор на „Антени“ в Стара Загора…
Това стана някога – много отдавна, когато започвах като млад журналист. Имаше тогава един такъв вестник – „Антени”. На главния редактор му викаха Кучето. Естествено той имаше и нелицеприятни изпълнения, но беше интересен човек, а перото му беше страхотно. Дори мога да твърдя, че първата ми голяма школа в бранша беше именно работата при него. Той беше голяма фигура на времето – вицепрезидент на международния съюз на журналистите, председател на българския и съветник на държавния глава. Въпреки че след смъртта му го изключиха и от БКП, и от СБЖ – и днес е съвсем забравен. И от едните, и от другите. Типично по български…
Впрочем защо да се изненадваме. Известно е, че майката на самия Левски от нищета не може изхранва единствения си останал жив син. Същевременно всички български държавници окачват на стената зад масивните си бюра портрет на Апостола…
Известно е и, че майката на Ботев не получава пенсия от Народното събрание при Царство България, защото Ботев не е бил никакъв.
Българите сами убиваме трима свои министърпредседатели – един действащ – земеделеца Стамболийски, и двама в оставка – Стамболов и в по-ново време – Луканов.
Уволнен в по-наше време от новия собственик на в. „Дума” беше и неговият основател – талантливият покоен сега Стефан Продев…
Но да се върнем към в. „Антени”. Седмичникът беше един от най-четените, заради тематиката си. Нямаше друг като него в България. Публична тайна беше, че журналистите в него бяхме на щат на вътрешното министерство, с чинове. Допускаха ни до извънредно интересна информация – съдебни дела, следствието, кражби, убийства, престъпления. Всяка сутрин четяхме секретния бюлетин на МВР, разписвахме се за него и го прибирахме в касата. Така че още при първите си опити в писането попаднах на необикновено място…
Спомням си, че по онова време редакцията имаше назначен специалист но езикова стилистика – син на небезизвестната тогава Мария Грубешлиева. Без негов подпис не можеше нищо да отиде на печат. Бях истински радостен, когато най-сетне той не намираше никаква грешка в писанията ми.
Днес, в сегашните издания, няма такава длъжност. Има и издатели, които изобщо не им пука, дали нещо излиза с граматични, стилистични или правописни грешки. Не рядко такива материали се публикуват дори в големи вестници. Гони се сензацията, гони се тиража със скандалната новина…
Много често ходехме в командировка в провинцията и там местните органи на властта ни осигуряваха интересна информация за отделните региони на страната. Много често някой от нас беше изпращан в определен град с цел да напише нещо като специален кореспондент. Така и аз се озовах веднаж в Стара Загора.
…Бързо се свързах с управлението, където вече ме чакаха и свърших всичко, което планирах. Помотах се няколко часа из града, който много ми харесва и до ден днешен. Може би и затова, защото преди това карах журналистическия си стаж в него.
Вече се смрачаваше, бях си свършил всичко и поех към тогавашния ресторант „Верея”. В него по онова време течеше голяма част от градския живот.
След като вечерях, започна да свири оркестърът. Седях на една маса със симпатична млада жена и й предложих да платя сметката. Тя отначало се опъваше, защото подобно нещо й беше неудобно, но по-късно кандиса на вниманието ми.
Вече сериозно подпийнал поръчах на оркестъра да изсвири моя любима песен – «Смуглянка», и те не ми отказаха. След час музикантите седяха вече на моята маса и яко запиваха. Постоянно ме поздравяваха с някаква си песен и им беше приятна компанята ми. Разбира се цялата им сметка плащах аз, с дневни на в. «Антени».
Когато събитията напреднаха, моите гости на масата вече знаеха кой съм, къде работя и защо съм дошъл в техния град. Мистър „Антени” – така ме нарекоха новите ми познати, доволни от това, че ги черпя така яко.
Всичко хубаво, но към края на вечерта вече нямах нито лев. Разполагах само с един билет за влака на другия ден и нямах с какво да платя в хотела, за да преспя вечерта. За сметка на това отляво и отдясно в ресторанта ми подвикваха – мистер „Антени”, как сте. Всеки искаше да се запознае с мене и смяташе, че е голяма чест да седне на масата ми.
Хубавицата, с който седяхме заедно, вече ми беше станала по-близка. Оказа се, че работи като културпросветник в психиатрията в Раднево.
Слушай какво, рече ми жената, разбрах, че похарчи всичко и си без пуктан лев, защо не дойдеш да спиш у дома.
Това беше вече спасението, на което не бях се надявал…
…Жената ме заведе до къщата, в която живее, и ме покани на напитка. Цяла вечер седяхме и си говорихме и до ден днешен мога да твърдя, че тогава между нас нищо не се случи…
Сутринта трябва рано да тръгна, каза в края на вечерта моята хазяйка. Като потегля ще заключа външната порта на двора, но ти като се наспиш, прескочи оградата и си ходи да вземеш влака.
Така и стана. Когато се събудих на другия ден, моята непозната беше тръгнала за работа, а портата беше заключена. Надникнах над оградата, за да не ме види някой и прескочих зида. След това поех към гарата и след час и нещо вече се връщах у дома, в столицата. По-късно дълго си мислех колко е била благосклонна съдбата към мене.
След месец момичето ми се обади от София и отново се видяхме. Смяхме се и се почерпихме добре.
Така изкарах една интересна командировка в този град. А когато след време ми се наложи на няколко пъти да посещавам отново и отново Стара Загора, познатите там вече така ме наричаха – мистер „Антени”…
Бях общо три пъти спецкор на редакцията на МВР в Стара Загора…



