На загасналия вулкан Тейде е ветровито

От бъдещия ми сборник с пътеписи

„С БЪЛГАРСКИ МАРАТОНКИ, БОИНГИ, АВТОМОБИЛИ И MINOLTA ПО СВЕТА“ …

..Това място, за което разказвам, излиза скъпо за българин, който е решил да дойде за собствена сметка на туризъм или за почивка. Въпреки това не са малко сънародниците ни, които са успели да го видят и да прекарат тук незабравимо време.

Когато преди години ми се удаде да посетя Гран Канария, не подозирах, че ще попадна на такава екзотика. Особено интересни за мене бяха столицата Тенерифе и замрелият вулкан Тейде.

Канарските острови до днес са символ на престиж при почивка и необичайна природа. Те са група от острови – територия на Испания, разположена почти на Екватора и по-близо до Африка, отколкото до Европа.

„Царствените” острови са на 5 часа и 10 минути път със самолет от Виена. Предстоеше ни да напуснем въздушното пространство на Стария континент, за да отидем далеч…

Благодарение на момичетата от чудесния екипаж на самолета – собственост на KLM, прекарахме дълги часове във въздуха, които за нас минаха твърде бързо и в комфортна обстановка. Нашият „Боинг 727” беше трансформиран в луксозен лайнер за дълго пътуване с по-малко от пътническия капацитет –  големи кожени кресла в синьо, за да не се усещат разстоянията – самолетът беше чартърен. Красивите фирмено облечени стюардеси в сини униформи с бели кърпи на врата, не ни оставяха да скучаем, като ни поднасяха непрекъснато кетъринг от избрана испанска кухня и напитки.

Бяхме група от около 12 колеги от най-големите автомобилни издания на  бившите съветски републики, румънец и аз. Седяхме на последната седалка с издател на голям вестник в една от бившите републики –и разговаряхме на …английски. Красивата стюардеса започна да поднася кетъринг, бяло вино и черен хайвер.

Самолетът минаваше над територията на Испания и се вдигна високо над облаците. В уредбата звучаха обяснения на английски накъде летим, колко е часът, температурата наоколо и температурата на местата, над които прелитаме, като се конкретизираха по-големи градове. Скоро бяхме на много голяма височина, отгоре беше само слънцето.

Стюардесата ми предложи малка чашка с нещо си. Попитах я – извинете, какво е това. Вино, отговори тя. Че ние, в нашата страна, го пием в по-големи чаши. Когато момичето мина за втори път, се усмихна – а вие сте от „онази” страна – и донесе голяма чаша…

После ми намигна и каза – тук се пуши…Тогава още пушех…

Когато наближихме крайната си цел, установихме, че вляво се вижда и африканският бряг, както научихме от екипажа, и по-точно – южната граница на Мароко, която представлява права линия.

Съобщиха, че кацаме в Тенерифе и под самолета се появи гладката писта, намираща се точно на брега, от лявата страна на острова, почти на метри до водата. Първото впечатление от летището беше интересната тропическа растителност, разположена близко до крайбрежието, вдясно от пистата и ниската архитектура на сградите там. При обръщане на вятъра, сменяха посоката на кацане на самолетите вероятно, в зависимост от вятъра, но общо взето пистата беше на завет.

Ние, група журналисти, бяхме поканени на пробно кормуване от най-големия американския автомобилен гигант тогава – General Motors, и европейския му филиал – Opel, за да караме трицилиндрова Corsa – двигателят преди това пробван при минивановете на Daewoo.

В сградата на летището бая се затруднихме с румънеца, докато се оправим в английския на формулярите за Шенген на властите, защото във всяка държава по света, говорят различен английски и често бъркат словоред и значене на думите.

Криво ляво се оправихме, помогна ни шефът на групата, представител на производителя, с когото имахме отдавна контакти и дори позвъня предварително у дома в центъра на столицата, да ме покани лично за пътуването. Тъй като се бяхме понатряскали по време на полета, се чудехме как да караме, но ни казаха, че нищо лошо няма да стане. Под широк и голям навес ни чакаха готови „корсите”, раздадоха пътните карти и с румънеца седнахме заедно в малкия зелен автомобил.

Подкарвайки новите автомобили още от летището бързо попаднахме в някакво райско място. Гран Канария е характерна с това, че преобладаващо растителността е разположена близко до брега. Не след дълго установихме, че на самия бряг на морето има огромни луксозни хотели, разположени сред гъста и уникална зеленина. Имаше цели хотелски комплекси с множество сгради, където модерното е органично съчетано със старата архитектура. Луксът на заведенията и хотелските стаи особено ни впечатли. Палмите и огромните растения от рода на папратите се вписваха в парковете между отделните сгради. Не липсваха и странни за нашите координати в България цветя и храсти.

След настаняването веднага излязохме на океанския бряг. Тук плажовете са в заливчета, с оградена откъм океана територия с мрежи, за да се избегне инцидент с настървените акули, които не липсваха във водата. Така успяхме да поплуваме и да добием самочувствието, че от брега до хоризонта е истински световен океан – Атлантическият.

Тук в огромни зали ни показаха всички агрегати на автомобила „разфасовани”, с обяснения на руски и английски. Имахме възможност всичко да пипнем и разгледаме подробно… А вечерта имаше богата вечеря в суперлуксозния ресторант в една от множество разностилни, от различни епохи дворци-сгради на курортния комплекс. Дори се понапихме и станаха някои бели… А руснаците в два половина през нощта отидоха да се къпят, скачайки от скалите направо в Атлантическия при акулите…За изтрезняване просто…

Високопоставено лице ми намигна на масата и смеейки  се  обръщахме чашите с чудесно червено испанско, а канарката-сервитьорка, с европейски черти, но с пепелява кожа, му беше много мераклия. Американецът ми каза нещо на ухото и започнахме разговор с канарката…По едно време господинът, подпомогнат от алкохола, започна да ги говори едни на масата…

На сутринта американецът ме изчака малко смутен още преди закуската пред залата с шведската маса – извинете г-н Панчев, нали това вчера, което говорихме, ще си остане между нас…

А аз се чудех какви ми ги беше наговорил и дори вечерта бях нахвърлял на лист някои бележки…

Още при тръгването по определения с карти маршрут установихме, че растителността е само край брега, а като се тръгне из планината нагоре почвата е по-песъчлива и на нея виреят само някакви планински треви и папрати. Над тях, високо в планината, имаше само пояс от особени иглолистни дървета и пътят скоро ни отведе над него – там където всичко беше застинало в образувани от някогашната лава камъни.

Заизкачвахме се към вулкана Тейде по тесни и извити пътища. Той отдавна е загаснал и пръстта и камънакът в подножието му имаха необичаен червеникав цвят. Тръгнахме нагоре по извития път от подножието му и скоро достигнахме комплекс от постройки с паркинг. Там надморската височина е 3760 метра – нещо необичайно за планините в нашия регион. По билото на самия връх бяха разположени белите полукълба на няколко десетки изследователски обсерватории.

Това е най-големият подобен световен център за изследване на слънцето – Астро Физическия Институт на Гран Канария, в който се срещнахме с екипите от млади учени, дошли специално да развиват научно изследователска дейност от САЩ, Германия и дори от Китай. Десетките куполи на лабораториите даваха информация за слънцето и за страните, които имаха космическа техника, дори за NASA.

Не само хапнахме, но и домакините ни разведоха из самите лаборатории. Успяхме да видим компютрите, с които се наблюдава диска на слънцето и дори да погледнем през огромните телескопи. Характерни за климата под вулкана са вятърът и по-ниските температури, несравними с тези, които усетихме долу, на брега. Подариха ни специални бели якета, каквито носеше обслужващия лабораториите персонал, и който пази от слънчевите лъчи.

Хапнахме набързо в стола на учените някакви специални храни, подхранващи мозъка и даващи тонус – пък и надморската височина влияеше на организма. Вятърът също там беше силен. 

37-годишната професорка от САЩ ме хареса и каза, г-н Панчев, елате да ви покажа нашата лаборатория. Минахме покрай редица малки сгради и куполи с отместващи се секции на сферичните покриви – от някои се виждаха и стърчащи и насочен нагоре телескопи. Германецът-професор, на около 24 години ми каза – бе вие в тази България, няма ли да се оправите най-сетне…

В американската лаборатория се влизаше през прав вход, с малка зала с насочен нагоре огромен телескоп, действащ на електронен принцип, монтиран под огромен свод, с откриваща се местеща се секция чрез електричество. Вляво през вход се влизаше в голяма зала с компютри. На един ред бяха наредени няколко от тях, а в средата – един с по-голям екран. Дискът на слънцето се „затъмняваше” компютърно и се диагностираха протуберансите – те можеха да се видят и „на око”, и чрез специални компютърни програми се измерваше интензитета. Измерванията се отбелязваха на графики, които можеха и да се разпечатат на принтери на дълги широки хартиени ленти, или на кибернетични.

Тези изследвания „гадаеха” бъдещето на климата на планетата, „командваха” световни летища на авиокомпании и определяха дати и параметри на космически полети и изследвания.

С подобно изживяване могат да се похвалят малко хора и нашата интернационална група беше особено горда, че можахме да се насладим на гледката и да се докоснем до съвършената техника, с която световни учени работят тук.

А ние бяхме дошли да управляваме един малък и икономичен еднолитров автомобил за градско ползване, изкачвайки се първоначално по скатовете на Голямата Канария с екзотични малки тесни пътища и останали древни зидове, подобни на Китайската стена, където трудно се разминаваш с междуселските автобуси високо в планината – на места хората ходят и пеш, а от северната страна на Острова се спуснахме сред по-европейска зеленина и после по „бърза” магистрала на Юг близо до брега, не отстъпваща на европейските.

През илюминаторите на самолета на тръгване от острова хвърлихме последни погледи към екзотичното място, което имахме късмета да посетим и поехме към Стария континент, отнасяйки спомените за едно необичайно и много красиво място на картата на нашата Земя…