Да си спомним за него…Писателят Дончо Цончев: „Да кажем: благодаря, колега…“…
Публикувано някога във в. „Авто Мото Свят“
Бай Дончо беше приятел на нашата редакция. Често ни гостуваше приживе или ходехме някъде да се черпим…
Ето какво съм записал при една от нашите срещи.
Част от готвената от мене книга „Кръстопът на бурни страсти“…
…Първият ми контакт с автомобила беше през 1941 г. Бях осем годишен и с моята учителка госпожица Пенчева се готвехме да прекараме лятната ваканция в Габрово, при 
нейни богати роднини. Ден преди да отпътуваме, в нашето село – сега град Левски, се появи това екзотично, невероятно примамливо чудовище афтонбил.
По улиците на Левски имаше пепеляк, дебел поне три детски педи. Представете си сега една сюрия деца, които тичат и крещят неистово в този пепеляк подир първия автомобил, който са видели в живота си…
Едно от тези деца бях аз.
Но супер чудото беше друго. Оказа се, че тази черна и голяма кола, от чиято марка нямах хабер, е дошла за госпожица Пенчева и ние с нея на другия ден бяхме возени чак до Габрово. Чувствах невероятно превъзходство над света, докато пътувахме.
Дали обичам автомобила? Обич е дума, която употребявам за живи същества. Автомобилът ми е нужен. Не е пресилено да кажа, че съм се сраснал с него. Изминал съм може би над милион километри.
Винаги съм искал да имам автомобил и в първия миг, когато се видях с пари, го купих. Това беше през 1959 г. Нямах още жилище, нито семейство. Бях един от първите студенти, които се появиха в университета със собствен автомобил – и сега помня как се събра огромна навалица около реното ми. Грижите, които ми създава автомобилът? Те са нормални – знае ги всеки собственик. Но ми дава подвижност, свобода, удоволствие.
Какво мразя и какво предпочитам по пътищата? Мразя, когато постъпя така, че да попреча другиму или да го засегна. Предпочитам да махна с ръка за едно Благодаря, колега.
Жена ми не ме ревнува от автомобила. Тя също е шофьор от 1960 г. И нещо смешно – плаче за колите, с които сме свикнали и които един ден трябва да продавам…
Какъв става понякога човек в ламарините на колела? Глупав. Самонадеян. Лъжовно мощен. Измамно могъщ. Дивак с оръжие в ръцете, което не познава. То е вид пиянство без алкохол – самото чувство, че само с едно помръдване на крака си движиш, както си искаш, и шпориш, както ти кефне, петдесет или сто коня. Че си толкова железен. Че си на сухо. Че те гледат със завист. Че двукраките примати са тъй безпомощни пред тебе. Че отмъщаваш някому. Разумният човек, който познава добре машината си, е добрият човек. Лошото е, че смешното е много по-малко на пътя от трагичното…
Бай Дончо кара като бабичка – с удивление произнесе пред голяма компания приятел художник, след като го бях возил до Трявна и обратно. А беше чувал, че съм бивш състезател и шампион на България по рали… Това е моят стил. Наистина карам като бабичка. И съм горд с това. Отлично зная защо. Цяло изкуство е да водиш автомобила във всякакви ситуации, без да направиш това опасно за себе си или за някой друг.
Но това изкуство се учи бавно и изисква култура и характер…
