Публикувано първо в „Авто Мото Свят“ – преди промените. Част от автобиографичната ми книга. Пипнато специално от Изкуствения интелект…Мастерът пред Красимир Панчев…

Мастера на каскадите: Кафе с бяло сладко зад зала „България“

Годината беше преломната, ветровита 1989-а. Времето извън прозорците клокочеше, а Стефан Данаилов – Мастерът – вече беше абсолютна, жива легенда на родната култура. Наричан от всички „българският Ален Делон“, той притежаваше народната любов в мащаби, каквито днес трудно можем да си представим.

Като завеждащ отдел във вестник „Авто Мото Свят“, аз силно се изкушавах да погледна зад блясъка на славата му.

Интересуваше ме неговият личен поглед към опасностите, адреналина, каскадите и реалния риск на снимачната площадка, където той толкова често рискуваше живота си в името на образа.

Потърсих контакт с него и той, с присъщата си широка колегиалност, ме покани не в шумно кафене, а в дома на свой много близък човек, сгушен в тихите, аристократични улички зад зала „България“.

Седнахме около една малка, уютна масичка. Стефан Данаилов ме погледна с онези свои емблематични очи, предразположи ме с топлата си усмивка и ме попита с неподражаемо гостоприемство:

– Искате ли кафенце?

Мастерът сам свари кафето в кухнята, сервира го и ми го поднесе с изключителен финес и вкус – деликатно гарнирано с малка купичка традиционно домашно бяло сладко.

В тази тиха, интимна и предразполагаща към изповед обстановка започна нашият разговор. Интервюто излезе малко по-късно същата година на страниците на вестник „Авто Мото Свят“:

СТЕФАН ДАНАИЛОВ: „ЗА ДА БЪДЕМ „ИСТИНСКИ””

(Или за каскадите във филмите – в. „Авто Мото Свят”, 1989 г.)

Къде започнахте с каскадите?
Веднага след като завърших ВИТИЗ, започнах голямата работа над сериала „На всеки километър”. Сценарият предлагаше доста моменти, за които се налагаше предварителна, сериозна подготовка. Тогава за пръв път в кариерата си се срехнах лице в лице с подобен проблем. Иначе знаех да яздя кон добре, можех да карам и кола – неща, които според мен са просто задължителни за занаята на всеки актьор. Но по отношение на истинския бой владеех само няколко базови хватки от самбо и жиу-жицу.
Кой помогна да ги научите?
Тренираше ни един от нашите тогавашни много добри самбисти. Срещахме се в залата на дружество „Септември”, която се намираше под моста на улица „Опълченска”. Българската телевизия беше уредила нещата съвсем официално – освен тези бойни курсове, минах през специално обучение за управление на мотоциклет, а отделно от това имахме и сериозни тренировки по стрелба с най-различни видове огнестрелно оръжие. Мога да кажа, че тогава доста напреднах в тези дисциплини.
Не се ли различава спортът пред камерата от обикновения, класически спорт?
О, изключително много! Не всичко в класическия, чист спорт може да изглежда зрелищно и убедително на екрана. Спортната фехтовка, например, е нещо коренно различно от тази, която се използва на сцената или в киното. Ако в реален двубой с хватка счупя пръст на някого, това заснето на лента просто няма да изглежда по същия начин. Много малко са у нас актьорите, та ако щете дори и професионалните каскадьори, които умеят правилно да „отиграят” самия удар пред обектива. Понякога се получават направо смешни случаи. Да речем, аз „стрелям” срещу някого, той пада рязко напред, а чистата физика и взривната вълна всъщност изискват тялото му да бъде отхвърлено силно назад. За тези тънки детайли трябва да има профилирана школа и хора, които да те научат.
Значи Вие смятате, че липсата на подобна специализирана школа у нас е сериозен недостатък?
Определено да. Към Студията за игрални филми „Бояна” има създадена каскадьорска група, която работи съвместно с колегите актьори. Но там нещата се случват по-скоро на самодейни начала – момчетата се учат в движение, сами откриват топлата вода в много ситуации.
Случвало ли се е на снимачната площадка реално да „отървавате кожата” на косъм?
О, да, имал съм своите критични моменти. Спомням си как по време на едни снимки през 1973 година трябваше да карам напълно необезпечен технически тежък мотор БМВ с обем 500 кубика и с кош, останал още от 40-те години. Точно преди това лош малшанс ме беше принудил да си нарежа сериозно ръката – в предишния филм по сценарий трябваше да строша с гола ръка бутилка шампанско. Шевът на раната ми беше пресен и на два пъти се разтваряше по време на работа. И тъкмо със същата тази шита ръка трябваше да превключа скоростите от втора на трета, когато кошът на мотора, в който нямаше абсолютно никаква тежест за баланс, изведнъж рязко се вдигна във въздуха. Моторът изгуби управление, наклони се застрашително към една стръмна пропаст и се сурна с бясна скорост по камънака. Успях да скоча от него буквално в движение. Само секунди след като се изтъркалях на земята, машината полетя надолу в бездната и се разби на парчета…
А извън снимачната площадка, в реалния живот, имали ли сте подобен късмет на пътя?
Имах един случай, когато чисто новата ми кола беше едва на двеста километра пробег. Карах по Околовръстния път на София и изведнъж, в един и същи миг, спуках едновременно предна и задна гума. Истинско щастие беше, че в този момент се движех съвсем бавно и умерено, та успях да овладея автомобила. Надявам се искрено, че и в бъдеще добрият шанс и късметът няма да ме напуснат…