Близо половин век зад волана на автомобилната журналистика: Спомени, каузи и истината от първо лице

Автор: Красимир Панчев

Да бъдеш автомобилен журналист в България през последните пет десетилетия означаваше не просто да отразяваш една индустрия, а да я превеждаш през епохи – от времето на Желязната завеса и Кореком, през дивите и бурни години на прехода, до дигиталната ера. Зад гърба си оставям 11 издадени книги, стотици анализи и десетилетия, отдадени на каузата. Но най-ценното остават живите спомени, прецедентите и скритите от широката публика битки зад кулисите на големите медии.

1. Преломната 1989 година: Между Хунгароринг и Франкфурт

Годината на големите промени в Източна Европа се оказа ключова и за моята кариера, белязана от две събития, които оставиха незаличим отпечатък в паметта ми.

Очите на Прост: Август 1989 г., Унгария

През август 1989 г. бях VIP гост на световния гигант за гуми Goodyear на пистата „Хунгароринг“ по време на Унгарското Гран При от Формула 1. Там се случи нещо, което за тогавашните стандарти на българската преса изглеждаше почти невъзможно – срещата ми лице в лице с Ален Прост.

Напрежението през онзи сезон беше огромно. Прост и съотборникът му Айртон Сена водеха брутална психологическа и спортна война в екипа на Макларън, която предстоеше да кулминира два месеца по-късно на пистата „Сузука“ в Япония. Да разговарям с Прост в такъв момент, директно в боксовете, беше истински триумф.

Пробивът във Франкфурт: Септември 1989 г.

Само месец по-късно, през септември 1989 г., направих друг голям пробив – посещението на Международния автомобилен салон във Франкфурт (IAA). Пътуването до Западна Германия броени седмици преди падането на Берлинската стена беше огромно логистично и политическо предизвикателство. То стана реалност благодарение на специален договор за реклама с „Автокореком“. Бях сред първите български журналисти, които пренесоха за родната аудитория блясъка и иновациите на западната индустрия директно от извора.

2. Признанията на международната сцена и тестът на Monroe

Работата ми през годините беше забелязана от големите глобални производители, което ми донесе признания, непостигани от друг български колега дотогава.

• Признанието от General Motors (GM): Американският гигант ме отличи на два пъти чрез своя Източен клон във Виена. Първата голяма награда беше изключителен жест – концернът пое на пълни свои разноски посещението ми на Международния автосалон във Франкфурт в годините след промените. Като второ признание за обема и качеството на анализите ми, получих ценен трофей – сребърен фирмен настолен часовник.
• Историческият тестдрайв с BMW AG (Май 1994 г.): Станах първият български автомобилен журналист, поканен официално от централата в Мюнхен за международен тестдрайв в Южна Бавария. Изпробването на новите тогава дизелови модели от Серия 3 (E36) беше сблъсък с германската инженерна мисъл от най-висок клас.
• На състезателната писта във Франция с Monroe: Като гост на световния производител на амортисьори Monroe, участвах в изключително атрактивен и реален тест на затворена писта. Задачата ни беше да сравняваме директно поведението на автомобили с напълно износени амортисьори спрямо такива със съвсем нови. Лично карах семеен ван Volkswagen и пъргавото Peugeot 205, а за финал изкарах мощното спортно купе Mercedes SL директно на скоростната писта, усещайки до краен предел разликата в стабилността и сигурността.
• Наградата на FIAT за България: Това признание за съвместната ни работа ми беше връчено на родна земя от управителя на „Вантотрейд“ Тодор Николов.

3. Битката за пътна безопасност и 3000 лева от касата на Министерския съвет

В кариерата си винаги съм вярвал, че автомобилният журналист трябва да носи сериозна обществена отговорност. В годините около промените бях завеждащ-отдел „Безопасност на движението“. Приемах тази позиция като лична мисия – движех изцяло темата чрез силни авторски статии, остри анализи и привличане на широк кръг от външни експерти. Наложихме превенцията на катастрофите като водещ медиен дневен ред в държавата.

Тази всеотдайна дейност доведе до безпрецедентно признание на най-високо държавно ниво. По време на демократичното правителство на Филип Димитров (1991–1992 г.), Националната комисия по безопасност на движението към Министерския съвет реши да ме отличи за целия ми принос през годината.

Признанието беше съпроводено с огромна за времето си парична награда от 3000 лева. Споменът как ме извикаха лично на касата на Министерския съвет, за да си я получа в брой, остава един от най-вълнуващите моменти – доказателство, че в онези чисти години на прехода стойностната журналистическа позиция се ценеше без излишна бюрокрация.

4. Ерата „Авто Мото Свят“: Финансов триумф напук на началниците

Голямата ми професионална битка обаче беше в емблематичното списание „Авто Мото Свят“. От средата на 1996 г. поех поста като изпълняващ длъжността главен редактор. Това се случи в преломен момент – тогавашният директор Любомир Янов (който беше дошъл от в. „Стършел“ без конкурс, с чисто политически протекции) беше изгонен заради „несправяне с работата“. Година по-късно официално станах титуляр главен редактор и Материално отговорно лице (МОЛ) с Булстат на мое име.

Това означаваше огромна отговорност. Банковата сметка на изданието се водеше лично на мое име. В онези времена на икономическа несигурност, всеки месец със счетоводителката ми ходехме лично до банката, за да теглим пари в брой за заплати и да извършваме финансовите операции. По тогавашните правила не можеше да се похарчи и един лев без моя подпис.

В този процес намерих безценен съратник – моята счетоводителка, на която имах 300% абсолютно доверие. Стигал съм дотам да ѝ разписвам празни документи при спешна нужда, и нито веднъж за всички тези години тя не ме излъга или предаде.

Заедно с нея измислихме печеливша стратегия: започнахме да вземаме пари от подразделенията на Съюза на българските автомобилисти (СБА), когато публикувахме техни реклами или пишехме за дейността им. Благодарение на този бизнес модел, през последните ми няколко години начело на редакцията, списанието излезе на сериозна финансова печалба. Това обаче подразни висшите началници. Те просто не вярваха, че едно специализирано списание може да се издържа само и да печели. Пратиха ни цели три ревизии (одита) за кратко време. Търсеха под вола теле, опитваха се да открият финансови злоупотреби, но счетоводството ни беше толкова изрядно, а управлението – чисто, че ревизорите си тръгваха с празни ръце.

5. Грамотата за Журналист на годината и погледът напред

През 1994 г. бях избран за първия в историята „Автомобилен журналист на годината“ – приз, който узакони труда ми по създаването на първите специализирани страници в големи всекидневници като вестник „Стандарт“. По онова време за тази награда още не се връчваха тежки статуетки, както е днес, а се даваше само официална грамота. Един Господ знае къде е потънала тя в огромния ми архив днес, но стойността на признанието остава.

Години по-късно затворих цикъла между миналото и бъдещето. Като съосновател на автомобилен клуб „Ретро“ (учреден още през 1989 г.) получих грамота за „Принос за всички времена“ за опазване на историята. А през 2018 г. бях награден от Индустриалния клъстер за електрическа мобилност (ИКЕМ) за приноса ми към навлизането на новите технологии в България.

Близо половин век в този бранш ме научиха на най-важното: колите се сменят, технологиите остават, но в журналистиката най-важни си остават характерът, чистата сметка и достойнството.