От книгата ми със съдействието на AI. Глава 3: „Автолевове“ и годините във вестник „Пари“…
Раждането на „Автолевове“ – когато автомобилната журналистика се правеше със сърце
Всяка голяма журналистическа история има своето начало и своите кръстници. За мен това начало във финансовия всекидневник „Пари“ е свързано с името на покойния Антон Малчев – тогава отговорен секретар на вестника. Именно той ми подаде ръка и ме привлече като автор, вярвайки в опита и усета ми към автомобилите. Малко по-късно в редакцията се присъедини и друг скъп колега, който за съжаление също вече не е сред нас – Пламен Ангелов.
Антон Малчев имаше силен нюх към читателския интерес и скоро създаде специализираното приложение „Автолевове“. С Пламен Ангелов веднага се хвърлихме в дълбокото и започнахме да го пълним със съдържание, което да отговаря на динамичното време – време, в което българинът тепърва откриваше западните автомобили, лизинга, новите вносители и автомобилния бизнес.
Съдбата на вестникарските редакции обаче никога не е спокойна. Скоро ръководството освободи Антон Малчев и с Пламен трябваше да поемем щафетата и да продължим сами. Работата ни даде резултат и се утвърдих като основен автор на автомобилната тематика. Това не остана незабелязано и главният редактор на „Пари“ Евгени Петров ме назначи на втори трудов договор, за да поема изцяло правенето на приложението.
Така „Автолевове“ се превърна в моя запазена марка – и в пряк, и в преносен смисъл. Неговата лепенка пътуваше с мен по европейските тестове и стоеше гордо върху калниците на най-новите модели на BMW, Saab и десетки други марки, показвайки, че българската автомобилна журналистика има свое лице и авторитет. С течение на времето Пламен Ангелов израсна професионално и стана заместник-главен редактор на финансовия вестник, а аз продължих да водя „Автолевове“ брой след брой, година след година – чак до 2001 година.
Тогава в редакцията настъпиха тежки трусове. Властта във вестника беше овладяна от Панайотов, който прогони отговорния секретар Богданов и главния редактор Евгени Петров. В знак на колегиалност и вярност към принципите си, с тях си тръгнах и аз.
За съжаление, след тази раздяла остана и една житейска горчивина, характерна за прехода у нас. По-късно хората около новото управление се покриха и така и не успях да се свържа със счетоводството им, за да получа нужните документи за трудовия си стаж от онзи период. В години, в които основната ми заплата в СБА не беше голяма, този допълнителен труд във вестника щеше да ми помогне за по-добра пенсия.
Въпреки бюрократичните несправедливости на онова време, никой не може да изтрие написаното, нито спомена за хората, с които създадохме „Автолевове“. Защото вестниците остаряват за един ден, но истинската журналистика и паметта за достойните колеги остават.



