От книгата ми, съвместно с AI. Глава 6. Коледа с Opel в Австрийските Алпи: „Черпя аз, не General Motors!“
Близките ми отношения с източния клон на General Motors датират от онези романтични времена, когато автомобилната журналистика у нас тепърва прохождаше, а международните комуникации минаваха през домашния телефон на баща ми. За да ме покани на някое събитие, моят приятел Матиас звънеше именно там. По едно време от американския гигант дори бяха наели специален човек – словак, който да общува с нас на руски.
Така дипломацията на General Motors за Източна Европа се водеше чрез ръкописни писма до пощенската
ми кутия вкъщи, в които словакът прилежно питаше: „Много ни помагате, може ли да направим нещо за Вас?“
И ето че направиха – поканиха ме с група пишещи братя да посрещнем Коледа в Австрийските Алпи. Настаниха ни в хотел, който за нашите балкански очи изглеждаше като космически кораб: имаше подово отопление и вътрешен минерален басейн. За да не забравим все пак откъде идваме, през деня редувахме високите технологии с класическо пързаляне с легени по склона до хотела – стара алпийска традиция, в която ние се оказахме природни таланти.
В останалото време все пак поработихме – тествахме онзи модел на Opel, който по онова време трябваше да зачислим в българската полиция, за да си кажем тежката дума. Изкатерихме планинските склонове и с прочутия джип Frontera.
Бяхме в боен екип с Пепи Петров от „Автожурнал“ и не давахме на австрийския сняг да ни се опре.
Един ден, докато обядвахме в ресторанта, при мен дойде Матиас и ми намигна заговорнически:
– Хайде, Краси, да се преместим в барчето на хотела.
– Хайде, Краси, да се преместим в барчето на хотела.
Настанихме се, той поръча две уискита и веднага вдигна пръст за уточнение:
– Само да знаеш – черпя аз, не General Motors!
– Само да знаеш – черпя аз, не General Motors!
Заразпитва ме за семейството и децата ми. Сподели ми, че и той има две, заради което си е купил един бус да ги разкарва до училище. Никакъв корпоративен протокол – просто двама бащи на по чаша уиски в Алпите.
Мина известно време и Матиас ме извика на прием в софийския „Шератон“.
– Краси – каза ми тържествено той, – откакто правим тестове на нови коли, никой не е написал за нас повече от теб. Решихме да те наградим. Заминаваш на пълни наши разноски на автосалона във Франкфурт!
– Краси – каза ми тържествено той, – откакто правим тестове на нови коли, никой не е написал за нас повече от теб. Решихме да те наградим. Заминаваш на пълни наши разноски на автосалона във Франкфурт!
Така, като единствен награден от България, отлетях и за Франкфурт.
По-късно Матиас отново звънна, този път в редакцията, за да ме покани на тест-драйв в Ирландия. Реших да проявя колегиалност и му предложих вместо мен да пратим моя директор във вестника.
Директорът Янов, като ни чу да се разбираме на служебния телефон, веднага наостри уши и изкомандва:
– Превеждай на български!
– Превеждай на български!
Чужденецът отсреща се стресна:
– Това някакъв политически ход ли е?
– Дай, Матиас, да го пратим, да му мине меракът – успокоих го аз.
– Това някакъв политически ход ли е?
– Дай, Матиас, да го пратим, да му мине меракът – успокоих го аз.
Извадихме виза и директорът отлетя за Ирландия в компанията на Андро Кожухаров, собственика на вестник „Беда“. След завръщането им Андро ми обобщи командировката в едно изречение:
– Возил съм го като куфар! Не излезе от сауната и по цял ден закачаше младите момичета от фирмата.
– Возил съм го като куфар! Не излезе от сауната и по цял ден закачаше младите момичета от фирмата.
Кулминацията настъпи, когато директорът дойде при мен в печатницата и тържествено ми връчи две смачкани листчета – да съм напишел репортаж, че да отчетем пътуването. Разгръщам ги, а вътре целият му журналистически улов от Ирландия се състоеше от две фундаментални наблюдения: първо, че кравите там пасат без пастири, оградени с жици с ток, и второ – че уискито се продава без бандерол. Бая се изпотих, докато разтегна тия два „факта“ в цяла статия за вестника!
Години по-късно General Motors си тръгнаха от Европа и се върнаха едва напоследък. Не съм ги търсил, а и старите ми приятели сигурно отдавна са пенсионери. Но златните спомени си остават – особено как, когато моят приятел от фирмата ни върна визитата в София, го качих на ски на Витоша и човекът остана истински възхитен. Явно и нашите баири си ги бива не по-малко от Алпите.





