Leapmotor блести на Автомобилния салон в Брюксел
Представя своя хибриден електромобил с удължен пробег – електрическо решение с приоритет към електрическото задвижване за глобалната 
мобилност – електрическо решение с приоритет към електрическото задвижване за глобалната мобилност
Leapmotor приключи участието си на Автомобилния салон в Брюксел с изключително силно присъствие, възползвайки се от събитие, привлякло 349 775 посетители (+13,8% спрямо миналата година). Марката представи ключови нови модели и технологии, затвърждавайки стратегическата си експанзия в Европа. С продуктово портфолио, включващо както изцяло електрически превозни средства (BEV), така и хибридни електромобили с удължен пробег, Leapmotor продължава да предлага практични и ориентирани към потребителя решения за електрификация, отговарящи на реалните нужди на мобилността.
Европейска премиера на Leapmotor B03X
На салона в Брюксел 2026 Leapmotor представи европейската премиера на модела B03X – автомобил, който олицетворява подхода на марката към усъвършенствани електрически технологии, интелигентен дизайн и достъпна мобилност. Премиерата бележи важна стъпка в стратегията на Leapmotor за въвеждане на най-новото поколение автомобили на европейския пазар. Продължение
Атанас Свиленов: „Другите нации имат навици“…
Между другото – и един от последните главни редактори на „Демокрация“ – след моята колежка от Университета – Невен Копанданова…
Със Свиленов често бяхме на маса в Съюза на писателите, когато клубът беше на „Ангел Кънчев“…
Имах късмет и съм благодарен, че там ми отделиха внимание и успях да говоря с някои неслучайни личности…
Необяснимо ми е привикването с бедствието, със злото, чудовищната апатия, безразличието. Изглежда съвременният човек развива някаква нравствена деформация под въздействието на огромния поток информация, който го залива. Той чете, че толкова и толкова хора са загинали в някоя война, чува от радиото и телевизията, че убитите по пътищата са такава и такава цифра, но емоционално не оценява статистическите показатели. Не си прави труд да вникне колко трагедии и драми скриват те. Има някакво привикване. Има и примирение, че злото е като че неизбежно – просто се съдържа в технизацията, в развитието на цивилизацията.
Автомобилизацията у нас, като национално явление, настъпи със закъснение, но в много бързи срокове. За кратко време нарасна рязко броят на автомобилите. Ала не със същите срокове се развива организацията на движението. Пътната мрежа също не се оказа в крак с динамичния процес. Липсваше ни далновидност. Практиката да се работи ден за ден, на парче, не е добра. Продължение
Мастерът …Или за каскадите във филмите…
Мастерът пред Красимир Панчев 
Стефан ДАНАИЛОВ: „За да бъдем „истински“
…Публикувано преди промените в тиражно издание…
–Къде започнахте с каскадите?
-След ВИТИЗ започнах работа над „На всеки километър”. Имаше доста моменти, за които се налагаше предварителна подготовка. Тогава за пръв път се срещнах с подобен проблем. Знаех да яздя кон, можех да карам кола. Неща, които са просто задължителни за актьора. Владеех само няколко хватки от самбо и жиу-жицу.
–Кой помогна да ги научите?
-Тренираше ни един от нашите много добри самбисти в тогавашната зала”Септември” под моста на ул. „Опълченска”. Телевизията беше уредила официално да карам тези курсове, курсове за управление на мотор, а освен това – стрелба с различни видове оръжие. Дори напреднах. Продължение
Драматургът Станислав Стратиев: „Вместо магарето бием самара“
Тези, които са по на възраст, го помнят от Сатиричния театър…
И това е част от бъдещата ми „Кръстопът на бурни страсти“…
Прие ме след уговорката ни в кабинета си в Сатирата…
Мисля, че комичното, ако може да се говори за комедия на пътя, е метаморфозата с всеки един от нас. Повечето хора, включително и за, мислим различно, когато ходим пеша и когато сме зад кормилото. Независимо, че всички ругаем тази метаморфоза, тя е факт…
Можем да говорим за балкански синдром у българина, както това преди години съществуваше по пътищата на Югославия. Те бяха осеяни с блъснати автомобили. Мисля, че както преди години говореха за някои африкански народи, у нас свободата не е назряла в етично отношение и българинът не е дозрял за автомобила. Липсата на елементарно уважение се изразява в грубо незачитане на правата на другия на улицата. Това е резултата и на другите сфери в живота. Швейцарецът например не хвърля навсякъде цигарени кутии, защото това е част от мисленето му. Подобни навици имат и други нации. Въпреки, че и там някога е имало забрани и ограничения. Безспорно навсякъде нарушават, но не както у нас. Това което става на пътя, за мене е отблясък на всичко, което става в живота ни. Много тревожен факт. За щастие в други области няма толкова жертви. Продължение
Както някои разбраха, в сайта си съм пуснал и пускам вече излезли книги и заглавия, над които работя и готвя за печат…
Проф. Д-р Юлиан Вучков: „Стискат кормилото като боксова ръкавица…“…
Както се казва – с професора, преди да стане толкова популярен от телевизиите, се е случвало и да си пием и питието…
Зная го още от времето, когато беше гл. редактор на сп. „Театър“…Ходил съм там и в кабиинета му по онова време.
Професорът е идвал и у дома, и жена ми му направи спагети, които Ценко Минкин от Съюза на композиторите, с когото също се знаем, донесе от Италия…
Докторът е кръстник на книгата ми „Кръстопът на бурни страсти“…
На 31 януари професорът щеше да има рожден ден…
…Всички хора срещат или забелязват автомобила в ранно детство. Радват му се и го възприемат като някакво чудо. Това беше характерно особено за моето поколение, когато бяхме още деца. Колата беше мечта за милиони. Тя не случайно се нарежда между любимите играчки. Младите обичат бързината, динамиката, състезанието, ефекта. А в тяхното съзнание автомобилът олицетворява всичко това. И съвсем естествено обира възхищенията.
За съжаление човек в колата е много често враждебен и по-малко миролюбив. Мнозина с лъскави возила се държат чорбаджийски. Гледат свирепо. Стискат кормилото като боксова ръкавица. Лицето им е напрегнато, а смехът им е нервен. Много рядко ми е да срещнат усмихнат шофьор. Продължение
Мирон Иванов: „Десетте божи заповеди на пътя“
Публикувано някога във вестник с немалък за тогава тираж…
Моя близка колежка от Университета беше дъщеря на сатирика…
Разговорът е направен в редакцията на някогашния в. „Стършел“
Също част от бъдещата ми книга „Кръстопът на бурни страсти“
…Мисля, че автомобилът, както всичко на този свят, иска да бъде слушан. Да бъде гледан и чак тогава той ще може да се движи. Не смятам, че нещо особено ни спестява. Онова, което той ни дава като бързина, си го взема под формата на грижи. Както и да извъртаме нещата, ние не можем да изменим старата класическа формула, че пътят е равен на скоростта по времето. Когато спестим много време, ще трябва да увеличим скоростта. Ако караме със сто и четиридесет километра в час – четири месеца ще изчукваме ламарини…
В стари времена хората са се учили от басни за животните. Днес можем да се учим от басни за автомобила. И най-дребните неща в него си отмъщават, когато искаме повече да вземем, а по-малко да дадем.
Ние може би сме най-добрите шофьори в света, защото караме най-старите, уморени и амортизирани автомобили. Повече от половината от нашите превозни средства не биха били пуснати в редица европейски страни. Но ние правим чудеса… Продължение
Димитър Попов: „Скоростта дава самочувствие“
С покойния експремиер се познавах от 1982 г. Той водеше дълго юридическа рубрика при мене във вестника. 
Тогава още беше зам.-председател на Градския съд.
Ходил съм и у тях.
Като бивш някога автомобилен съдия – малцина знаят това – после Попов, когато стана премиер, посещаваше и наши спортни мероприятия на Съюза на автомобилистите.
Помня как ми казваше – „Кажи, ако имаш нужда от нещо, да ти помогна..“
Чест му правеше.
Когато празнувахме 45 години от създаването на „Авто Мото Свят“, той дойде официално да ме поздрави, когато се бяхме събрали да отбележим събиитието с публично известни личности в клуба на СБА…Тогава ме уважиха много изявени хора.
И тази публикация смятам да включа в готвената от мене книга „Кръстопът на бурни страсти“.
Ето какво съм записал при една от нашите срещи…
…Животът ми като правник тръгна и вървя така, че по необходимост се занимавах с пътни произшествия. В началото – като юрист консулт в Държавния автомобилен транспорт и едновременно с това – като активен деятел на Българския автомобилен и турингклуб и СБА. И почти 20 години – като съдия в Софийския градски съд… Продължение
Имах честта да го познавам….Радой Ралин: „То не било на младица, та на бяла брадица…“…
Публикувано някога в централен тиражен вестник.
За публикацията спечелих дори парична награда от редакцията…
Публикацията готвя за моя книга.
…На младини изминавах по 10-12 километра пеша – обикновено там, където няма автомобилно движение. Колите станаха толкова много – и гарирани по тротоарите, и 
минаващи постоянно по улиците, че човек не може да избяга от тях. Все по-малко място остава за нас, пешеходците.
Човекът зад волана си има своята работа, нека си я гони. Но, ако седна на негово място, уверявам ви – на първите сто метра ще катастрофирам. Защо? Ще ми направи впечатление някое дърво, някой прозорец. Ще погледна, ще се залисам и ще стане белята. Когато човек се движи пеша, всяко цветче се набива в очите му, всяка тревица… Това духовно напластяване липсва, когато гледаш от прозореца на автомобила. Вместо това виждаш шеметна върволица от хора, която не оставя нищо в душата.
Като човешки напредък колата не може да се отрече. Факт е, че ако някой припадне, колата ще го откара до близката болница. Самият аз винаги се ползвам от услугите на такситата.Но въпреки това не обичам автомобила. Огорчава ме с тази своя алчност да задминава.
Гоним все бързината, а не се замисляме колко духовни загуби нанася това. Грижите, които има собственикът му, са много – да го мие, да го лъска, да го човърка…През туй време би могло нещо да прочете. Има хора, които книга не вземат, картина не поглеждат, никога не отиват на концерт. А все около автомобила се въртят.
Пък и защо да си купувам кола? Има една поговорка То не било на младица, та на бяла брадица! Вече са остарели рефлексите ми, ставите ми, остарял е вървежа ми. Като знам как съм устроен, дори от лотария да спечеля кола, не бих шофирал. Щеше да ми направи впечатление някое хубаво момиче и щях да искам да го изпращам с нея. Щях да стана безплатен развозвач на всички свободни момичета. А моето сърце е малко отзивчиво към женските несгоди… Продължение
Да си спомним за него…Писателят Дончо Цончев: „Да кажем: благодаря, колега…“…
Публикувано някога във в. „Авто Мото Свят“
Бай Дончо беше приятел на нашата редакция. Често ни гостуваше приживе или ходехме някъде да се черпим…
Ето какво съм записал при една от нашите срещи.
Част от готвената от мене книга „Кръстопът на бурни страсти“…
…Първият ми контакт с автомобила беше през 1941 г. Бях осем годишен и с моята учителка госпожица Пенчева се готвехме да прекараме лятната ваканция в Габрово, при 
нейни богати роднини. Ден преди да отпътуваме, в нашето село – сега град Левски, се появи това екзотично, невероятно примамливо чудовище афтонбил.
По улиците на Левски имаше пепеляк, дебел поне три детски педи. Представете си сега една сюрия деца, които тичат и крещят неистово в този пепеляк подир първия автомобил, който са видели в живота си…
Едно от тези деца бях аз.
Но супер чудото беше друго. Оказа се, че тази черна и голяма кола, от чиято марка нямах хабер, е дошла за госпожица Пенчева и ние с нея на другия ден бяхме возени чак до Габрово. Чувствах невероятно превъзходство над света, докато пътувахме.
Дали обичам автомобила? Обич е дума, която употребявам за живи същества. Автомобилът ми е нужен. Не е пресилено да кажа, че съм се сраснал с него. Изминал съм може би над милион километри. Продължение
