Тези, които са по на възраст, го помнят от Сатиричния театър…

И това е част от бъдещата ми „Кръстопът на бурни страсти“…

Прие ме след уговорката ни в кабинета си в Сатирата…

Мисля, че комичното, ако може да се говори за комедия на пътя, е метаморфозата с всеки един от нас. Повечето хора, включително и за, мислим различно, когато ходим пеша и когато сме зад кормилото. Независимо, че всички ругаем тази метаморфоза, тя е факт…

Можем да говорим за балкански синдром у българина, както това преди години съществуваше по пътищата на Югославия. Те бяха осеяни с блъснати автомобили. Мисля, че както преди години говореха за някои африкански народи, у нас свободата не е назряла в етично отношение и българинът не е дозрял за автомобила. Липсата на елементарно уважение се изразява в грубо незачитане на правата на другия на улицата. Това е резултата и на другите сфери в живота. Швейцарецът например не хвърля навсякъде цигарени кутии, защото това е част от мисленето му. Подобни навици имат и други нации. Въпреки, че и там някога е имало забрани и ограничения. Безспорно навсякъде нарушават, но не както у нас. Това което става на пътя, за мене е отблясък на всичко, което става в живота ни. Много тревожен факт. За щастие в други области няма толкова жертви. Продължение →

Както се казва – с професора, преди да стане толкова популярен от телевизиите, се е случвало и да си пием и питието…

Зная го още от времето, когато беше гл. редактор на сп. „Театър“…Ходил съм там  и в кабиинета му по онова време.

Професорът е идвал и у дома, и жена ми му направи спагети, които Ценко Минкин от Съюза на  композиторите, с когото също се знаем, донесе от Италия…

Докторът е кръстник на книгата ми „Кръстопът на бурни страсти“…

На 31 януари професорът щеше да има рожден ден…

…Всички хора срещат или забелязват автомобила в ранно детство. Радват му се и го възприемат като някакво чудо. Това беше характерно особено за моето поколение, когато бяхме още деца.  Колата беше мечта за милиони. Тя не случайно се нарежда между любимите играчки. Младите обичат бързината, динамиката, състезанието, ефекта. А в тяхното съзнание автомобилът олицетворява всичко това. И съвсем естествено обира възхищенията.

За съжаление човек в колата е много често враждебен и по-малко миролюбив. Мнозина с лъскави возила се държат чорбаджийски. Гледат свирепо. Стискат кормилото като боксова ръкавица. Лицето им е напрегнато, а смехът им е нервен. Много рядко ми е да срещнат усмихнат шофьор. Продължение →

Публикувано някога във вестник с немалък за тогава тираж…

Моя близка колежка от Университета беше дъщеря на сатирика…

Разговорът е направен в редакцията на някогашния в. „Стършел“

Също част от бъдещата ми книга „Кръстопът на бурни страсти“

…Мисля, че автомобилът, както всичко на този свят, иска да бъде слушан. Да бъде гледан и чак тогава той ще може да се движи. Не смятам, че нещо особено ни спестява. Онова, което той ни дава като бързина, си го взема под формата на грижи. Както и да извъртаме нещата, ние не можем да изменим старата класическа формула, че пътят е равен на скоростта по времето. Когато спестим много време, ще трябва да увеличим скоростта. Ако караме със сто и четиридесет километра в час – четири месеца ще изчукваме ламарини…

В стари времена хората са се учили от басни за животните. Днес можем да се учим от басни за автомобила. И най-дребните неща в него си отмъщават, когато искаме повече да вземем, а по-малко да дадем.

Ние може би сме най-добрите шофьори в света, защото караме най-старите, уморени и амортизирани  автомобили. Повече от половината от нашите превозни средства  не биха били пуснати в редица европейски страни. Но ние правим чудеса… Продължение →

С покойния експремиер се познавах от 1982 г. Той водеше дълго юридическа рубрика при мене във вестника. 

Тогава още беше зам.-председател на Градския съд.

Ходил съм и у тях.

Като бивш някога автомобилен съдия – малцина знаят това – после Попов, когато стана премиер, посещаваше и наши спортни мероприятия на Съюза на автомобилистите.

Помня как ми казваше – „Кажи, ако имаш нужда от нещо, да ти помогна..“

Чест му правеше.

Когато празнувахме 45 години от създаването на „Авто Мото Свят“, той дойде официално  да ме поздрави, когато се бяхме събрали да отбележим събиитието с публично известни личности в клуба на СБА…Тогава ме уважиха много изявени хора.

И тази публикация смятам да включа в готвената от мене книга „Кръстопът на бурни страсти“.

Ето  какво съм записал при една от нашите срещи…

…Животът ми като правник тръгна и вървя така, че по необходимост се занимавах с пътни произшествия. В началото – като юрист консулт в Държавния автомобилен транспорт и едновременно с това – като активен деятел на Българския автомобилен и турингклуб и СБА. И почти 20 години – като съдия в Софийския градски съд… Продължение →

Публикувано някога  в централен тиражен вестник.

За публикацията спечелих дори парична награда от редакцията…

Публикацията  готвя за моя книга.

…На младини изминавах по 10-12 километра пеша – обикновено там, където няма автомобилно движение. Колите станаха толкова много – и гарирани по тротоарите, и минаващи постоянно по улиците, че човек не може да избяга от тях. Все по-малко място остава за нас, пешеходците.

Човекът зад волана си има своята работа, нека си я гони. Но, ако седна на негово място, уверявам ви – на първите сто метра ще катастрофирам. Защо? Ще ми направи впечатление някое дърво, някой прозорец. Ще погледна, ще се залисам и ще стане белята. Когато човек се движи пеша, всяко цветче се набива в очите му, всяка тревица… Това духовно напластяване липсва, когато гледаш от прозореца на автомобила. Вместо това виждаш шеметна върволица от хора, която не оставя нищо в душата.

Като човешки напредък колата не може да се отрече. Факт е, че ако някой припадне, колата ще го откара до близката болница. Самият аз винаги се ползвам от услугите на такситата.Но въпреки това не обичам автомобила. Огорчава ме с тази своя алчност да задминава.

Гоним все бързината, а не се замисляме колко духовни загуби нанася това. Грижите, които има собственикът му, са много – да го мие, да го лъска, да го човърка…През туй време би могло нещо да прочете. Има хора, които книга не вземат, картина не поглеждат, никога не отиват на концерт. А все около автомобила се въртят.

Пък и защо да си купувам кола? Има една поговорка То не било на младица, та на бяла брадица! Вече са остарели рефлексите ми, ставите ми, остарял е вървежа ми. Като знам как съм устроен, дори от лотария да спечеля кола, не бих шофирал. Щеше да ми направи впечатление някое хубаво момиче и щях да искам да го изпращам с нея. Щях да стана безплатен развозвач на всички свободни момичета. А моето сърце е малко отзивчиво към женските несгоди… Продължение →