С офроуд легендата Opel Frontera и бъдещата полицейска патрулка из снежните Алпи: Из спомените на Красимир Панчев
Легендарната фронтера…
След горещото слънце на Тенерифе и обсерваторията на NASA, партньорството ми с General Motors ме отведе на друго вълшебно място – в сърцето на Австрийските Алпи за едно незабравимо посрещане на Коледа. Организацията на германците, както винаги, беше безупречна. Настаниха ни в специален, изключително луксозен хотел, който за онези години ни се струваше като от бъдещето – с модерно подово отопление и огромен вътрешен топъл минерален басейн. Извън тестовете прекарвахме страхотни часове там, за което и до днес пазя оригинални снимки.
Но ние бяхме там за работа и сериозни тестове на сняг. Основният акцент на
Пробвахме и колите, които щеше да купи полицията…
събитието беше първият истински всъдеход на марката – коравият и мощен Opel Frontera. С него трябваше да газим дълбоките алпийски преспи и да усетим силата на 4х4 задвижването в реални, тежки зимни условия. Заедно с него домакините ни бяха подготвили и един по-земен, но стратегически модел лека кола. Трябваше да натрупаме сериозни впечатления от поведението му на пътя, без да подозираме, че точно този модел на Opel малко по-късно щеше да бъде закупен масово в България и да се превърне в легендарната първа модерна патрулка на родната полиция.
Германците и австрийците обаче знаят не само как да работят, но и как да се забавляват. Вечер, след тежките офроуд трасета, се събирахме на пистата и по стар алпийски обичай се спускахме по стръмната урва… с най-обикновени пластмасови легени! Смехът, адреналинът и купонът бяха неописуеми – международни журналисти и топ мениджъри на една от най-големите корпорации в света се забавляваха като малки деца в снега.
Истинската кулминация за мен обаче се случи на един от обядите. Моят приятел Матиас – представителят на General Motors от Виена, който ме беше поканил и на Тенерифе – дойде на масата ми. „Красимир, ела да отидем за малко в барчето на хотела“, каза той. Седнахме, той поръча по едно хубаво уиски и когато дойде време за сметката, извади личния си портфейл. Погледна ме, усмихна се и каза: „Сега черпя аз, а не General Motors“.
След това официалният тон напълно изчезна. Заразказва ми топло за своето семейство, попита ме с истински интерес за моите деца и как я караме в България. В този момент се замислих колко невероятно е всичко това. В онези години бях станал толкова близък с чужденците от голямата автомобилна компания, че те ме приемаха не просто като журналист от Източния блок, а като скъп личен приятел. Тези жестове и разговори извън корпоративния протокол са най-ценните подаръци, които пазя в сърцето си и до днес.
