От новата книга, която готвя…Паролата Мюнхен и сивите кардинали на глобалния бизнес

Дълги години, по силата на тогавашната партийна и номенклатурна логика, аз бях сочен за „неблагонадежден“ и неудобен за ръководни постове. Станах главен редактор едва през демократичната 1996 година. Преди това бях просто „добрият автор“ – човекът, който вършеше черната работа, уреждаше договорите, владееше езиците и притежаваше контактите, но накрая „началниците“ обираха лаврите.

Точно така се случи и с прословутата командировка до автосалона във Франкфурт по времето на соца. Всичко бях уредил лично чрез моя близък приятел инж. Хаджиниколов (директор на „Автокореком“) на бартерна основа срещу реклама в „Авто мото свят“. Но щом разбра за възможността, тогавашният ни главен редактор – полковник Стефанов, отсече: „Аз ще отида, аз съм началникът, на Запад не съм ходил“. И замина заедно със заместник-директора на „Автокореком“. Историята, която последва, беше скрита от целия свят, но днес е време да бъде разказана. На Запад нашият главен бе хванат от видеокамерите в супермаркет как чисто и просто си „взема“ дамски шампоан без да го плати. Заловиха го. Срамът за редакцията и за държавата ни беше неописуем – едно главно „журналистическо величие“ от Изтока, паднало под нивото на обикновен джебчия.

Парадоксът на живота ми е, че докато у нас ме смятаха за „неблагонадежден за началник“, в централата на BMW в Мюнхен паролата беше една: „Доведете ни Краси Панчев и тогава ще говорим“. Всичко започна още по соца, когато интервюирах висш кадър от Мюнхен за в. „Прогрес“ и направихме цяла страница – по-късно разбрах, че това е бил самият Бернд Пишетсридер в началото на шеметната си кариера. Последваха лични писма от Мюнхен, приятелство с PR шефа Дирк Тейстма (който ми подари книга с надпис „На моя приятел и фен на BMW Красимир“) и сътрудничество с д-р Калинке за доставката на мотори за българската полиция, финансирана от банкера Валентин Моллов.

Това доверие ме изпрати през 1994 г. на ексклузивен тест на първия малък дизел на марката в Южна Бавария. И именно там, след като се загубихме с колегата Ники Кръстев в Амеранг заради заплесването ни по ретро музея, се стигна до куриоз. В хотела, параноични спрямо хора от Източния блок, бяха изнесли багажа ни, мислейки, че сме избягали на Запад. На рецепцията заговорих две изискани дами, които веднага реагираха с разбиране, уважение и ни съдействаха за стая. Едва впоследствие разбрах, че едната от тях беше самата Сузане Клатен (моминско име Кванд) – най-богатата жена в Германия и съсобственик на BMW. Тя се държа толкова просто, любезно и възпитано, без никакви претенции за величие, че ме остави без думи.

По същия начин години по-късно във Фюджи, Италия, по покана на Иван Тодоров от „Еуратех“, след гала вечеря на Skoda, в нощния бар към мен се приближи господин, който чистосърдечно ме попита: „Вие сте от България, нали? Какво ще пиете – скоч или бърбън?“. Поговорихме съвсем нормално. Когато си тръгна, колега ми прошепна: „Знаеш ли кой беше това? Самият Фердинанд Пиех, председател на Надзорния съвет на Volkswagen Group“.

Аз, журналистчето от Изтока, бях бубулечка пред този сив кардинал на немската икономика. Но той не ме попита за партийна принадлежност, нито колко къщи и милиони имам. Говореше с мен като човек с човека.

Урок по аристократизъм, който днешните дребни мениджъри никога няма да научат.