Пак от книгата ми: Весо Кучето и съдбовните жестове на един голям Главен…

В журналистическата колегия по онова време Веселин Йосифов беше легенда. Пишещ от изключителна класа, със своя знакова, актуална колонка във вестника, той беше човек, когото властта хем използваше, хем искрено се боеше от него.

Неслучайно в гилдията го наричаха с едно емблематично и изчерпващо заглавие – „Кучето, което хапеше властта“. Той беше мой главен редактор от август 1977 до януари 1982 г. По онова време заемаше и поста вицепрезидент на Международната организация на журналистите – огромна фигура, която в никакъв случай не можеше да бъде наречена просто сляп послушник на режима.

Когато Политбюро и Градският комитет на БКП ме притиснаха до стената заради публикациите ми, Йосифов се оказа поставен в менгеме. Заповедта да ме отстрани беше спусната „отгоре“ с категоричен тон. Но зад маската на суровия шеф се криеше истински, голям човек. Когато ме уволниха от „Антени“, той лично разговаря с баща ми и предложи да ми превежда всеки месец една малка сума от касата на редакцията, за да не остана напълно без доход и средства за съществуване. Направи го тихомълком, за да ме закриля, докато бурята премине и ме вземат на работа другаде.

Животът обаче има странно чувство за справедливост и реванш. Аз вече бях част от екипа на „Авто мото свят“, когато един ден се засякохме с Йосифов на улицата. Спря ме, погледна ме с характерния си проницателен поглед и ме покани в барчето на „Антени“. Седнахме на една от масите, той поръча и ме черпи водка. Обърна се към мен и съвсем откровено ми каза: „Краси, на мене тогава ми наредиха да те уволня… Ще те върна, ако искаш, обратно в редакцията…“. Тези думи измиха голяма част от горчивината, която бях трупал през шестте месеца на принудително безделие. Не след дълго Веселин Йосифов замина за Варна, където за съжаление получи фатален инфаркт…

Малко преди края му обаче, аз бях пряк свидетел на това колко жестока и неблагодарна може да бъде човешката тълпа. Присъствах на паметния конгрес на Съюза на българските журналисти (СБЖ), на който Йосифов беше председател. Времената се бяха сменили, настъпил беше пълен хаос. Всеки, който му хрумнеше, излизаше на трибуната, говореше каквото му падне и си изливаше помията основно върху старото ръководство. Изключиха Йосифов от СБЖ, а малко след това го изключиха и от БКП – акт, който за широката публика беше изненада, но малцина знаеха, че през живота си той всъщност беше изключван от партията цели три пъти.

Именно на този конгрес, по време на една от почивките във фоайето, съдбата ме срещна с друга огромна фигура в нацията ни – Стефан Продев. Аз вече бях негов почитател, имах автографи на книгите му и го помнех още от златните му години като главен редактор на списание „София“. Запознахме се, останах в неговата компания и проведохме прекрасен разговор. Тази среща също се оказа съдбовна. Когато по-късно Продев оглави и преобрази вестник „Дума“, неговият екип ме покани да водя автомобилната секция и при тях.

Така кръстопътят на бурните ми страсти ме превеждаше през най-големите имена на българското перо. Но най-важният урок, който научих от Весо Кучето и от онези тежки шест месеца на изолация, беше един: в журналистиката можеш да загубиш позиция, ресор или заплата, но никога не трябва да губиш човешкото в себе си. Защото титлите изчезват в хаоса на конгресите, но протегнатата ръка и чистата съвест остават завинаги.