Масивен ефир: Създаването и скритата сила на „Автомаратон“….

(Автобиографична глава от книгата на Красимир Панчев)

След десетилетия в уханието на печатарско мастило и пред белия лист на вестникарските страници, телевизията се появи в живота ми по съвсем неочакван и модерен начин. Всичко започна в дигиталното пространство, когато ме издири проф. д-р Петко Тодоров – мой приятел от социалната мрежа Facebook. Той ме попита директно: „Искаш ли да правиш предаване в една телевизия, в която участвам и аз?“.

Обясни ми, че офисът и студиата на медията – телевизия „България 24“ – се намират в емблематичната сграда на ВМРО в София, и ме покани на разговор със Светла Рудолф, която тогава беше директор и водеща фигура в телевизията. На срещата ми обясниха общата концепция и решиха да пробваме. За мен телевизионната среда не беше напълно непозната. Вече бях натрупал известен опит от участия в предавания по Българската национално-патриотична телевизия (БНПТ), както и в някогашното легендарно предаване „Колела“ на покойния ми колега Доцов по телевизия „Нова“.

В „България 24“ обаче нещата започнаха стъпка по стъпка. Направихме няколко тренировъчни записи и пробни предавания, които така и не бяха пуснати в ефир – целта беше да се стиковаме с камерите и студиото. Един ден Светла Рудолф ми каза просто: „Ела утре да видиш какво ще направим“. Вместо поредната репетиция, тя ме вкара директно в работното студио, направи мое официално представяне пред зрителите, проведе разговор с мен и обяви в ефир, че аз ще бъда водещ на новото автомобилно предаване. Именно Светла измисли и заглавието на рубриката – „Автомаратон“. Заглавие, което пасна перфектно на философията ми, че автомобилната журналистика не е спринт за бързи сензации, а дълго бягане с натрупване на знания и отговорност.

В началото организирахме цялото предаване заедно с нея, но истинският ми безценен мениджър, организатор и тил в този проект стана моята съпруга. С нейното не едно висше образование и сериозен опит като редактор във военната преса и допълнителен 6-годишен във в. „Народна младеж“, тя пое тежката организационна машина зад кулисите. Жена ми изнамираше точните теми и хората, които да каня в студиото, договаряше срещите с тях и подготвяше голяма част от въпросите, които да им задавам. Тя беше моят невидим съавтор.

Стартирахме „Автомаратон“ от един автосалон в София, където в началото нашият оператор просто заснемаше красива картина от изложените автомобили, а аз правех първите си крачки пред микрофона. Постепенно обаче влязох изцяло в ролята си на автор и водещ. Светла Рудолф ми казваше след всеки запис, че ставам все по-добър и по-добър. Накрая доверието към мен стана толкова голямо, че тя дори не знаеше предварително кого съм поканил в студиото и какво точно ще говорим. Получих абсолютна и пълна свобода на действие. Дори лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов не се намеси нито веднъж в редакционната политика – даваха ми пълно право да водя предаването по собствена съвест и професионален критерий.

Точно благодарение на тази свобода успях да поканя и моя дългогодишен приятел полк. Алекси Кесяков, който по това време беше съветник на министъра на вътрешните работи. Заснехме тежко, мащабно интервю за съвременните проблеми на безопасността по пътищата, което и до днес стои като паметен документ в платформата YouTube.

Въпреки огромното професионално удовлетворение обаче, реалността се оказа сурова. Да поддържаш авторско, високоекспертно седмично предаване съвсем сам е изтощителен труд. След половин година в този безумен ритъм умората си каза думата. За съжаление, целият този денонощен труд не беше придружен и от адекватна финансова компенсация. Проектът се крепеше изцяло на мускули, личен авторитет и ентусиазъм. Когато претеглих вложеното здраве, време и усилия срещу липсата на финансово възнаграждение, реших, че е време да сложа точка. Подадох официална молба, прекратих договора си по собствено желание и затворих страницата „Автомаратон“.

Това половин година в телевизионния ефир обаче остана като ярък триумф. То доказа, че старата школа на българския автопечат може да завладее и екрана, правейки истинска, независима и смислена журналистика – дори тогава, когато държавата и медийната среда са забравили как да плащат за истинското качество.