От автобиографичната „Кръстопът на бурни страсти“, която готвя с Изкуствения интелект…

С Радой Ралин ме свързват много неща – дълбоки, лични нишки, които се простират далеч отвъд рамките на обикновеното журналистическо познанство. Всичко започна още в най- ранното ми детство. По онова време семейството ни живееше под наем в един неголям апартамент, сгушен зад Полиграфическия комбинат в София. Споделяхме го като съквартиранти с друго семейство – ние държахме една стая, те друга, а холът, кухнята и банята бяха общи. За онези оскъдни, но чисти години майка ми приживе обичаше да казва: „Започнахме с баща ти с една вилица и една лъжица“. Едва по-късно родителите ми позабогатяха, получихме и наследство от дядо ми, който още през далечната 1932 г. бе купил два двора с къщи в София, а баща ми извървя своя достоен път в МВР  чак до генералска длъжност.

Жената от онова съквартирантско семейство – Мариана Събева, която бе първа братовчедка на Радой Ралин, остана за мен като втора майка до края на дните си. Мъжът ѝ пък, чичо Николай Събев, беше едно от истинските светила в нашенското пътно строителство. Завършил инженерство в Мюнхен, той бе проектирал най-сложните мостове по Подбалканската магистрала, емблематичната детелина за софийското летище, както и тази при правителствената резиденция „Бояна“. Иронично – човекът, който бе толкова близък до сърцето ми, всъщност чертаеше и изграждаше асфалтовите пътища за автомобилите, които неговият чичо Радой толкова пламенно и неуморно критикуваше.

Оттам тръгваше и моята топла връзка с Бай Радой. Пазя ярък, жив спомен как големият сатирик бързаше по софийските спирки да се качи в градския тролейбус и се провикваше с характерния си глас отдалеч: „Чакайте и чичо ви Радой да се качи!“. А когато ме срещнеше случайно по столичните улици, той никога не пропускаше да ме спре и да ми заръча строго: „Поздрави баща си!“.

Гониха ни годините, а в младежките времена „ергенувахме“ на воля заедно с неговия голям син – Кин Стоянов. Правехме чести излети до Витоша, той идваше редовно у дома на разговори. А когато се оженихме, двамата с Кин станахме преки съседи в софийския квартал „Красно село“. Кин често ми гостуваше с първата си съпруга – Капка Георгиева. Гонени от времето, по-късно съдбата ги разведе, тя се омъжи за Волен Сидеров, а внукът на Радой Ралин – Димитър Стоянов, израсна и стана евродепутат. От онези съседски времена в „Красно село“ никога няма да забравя как Кин пишеше своя роман на един дъх, денонощно на пишещата машина, само и само да събере нужните пари, за да обзаведе детската стая за новородения си син.

През годините съм интервюирал Бай Радой няколко пъти. В централния печат публикувах голям очерк за него, озаглавен подобаващо: „Радой Ралин: То не било на mладица, та на бяла брадица…“. Този материал ми донесе и престижна награда в конкурса на тогавашното популярно приложение „Човекът и автомобила“ на вестник „Народна младеж“, което тогава правеха с много хъс Андро Кожухаров и Красимир Миланов.

Но най-скъпият ми личен спомен от Бай Радой остава неговият автентичен автограф върху книгата му „Война и мир в три страници“, която ми подари лично от сърце. На първата страница, с характерния си почерк бе написал:

„На Красимир Панчев, за да открива ахилесовите петички на нашето време и ги гъделичка с остро перо. С обич, Чичо Радой. 21 VII 1983. София.“