Пак от книгата ми „Кръстопът на бурни страсти“…“Човекът и автомобила“ – Награда на в. „Народна младеж“. Радой Ралин: Ето какво ми сподели в откровен разговор, големият и незабравим поет – размисли за колите и момичетата…

„На младини без никакъв проблем изминавах по 10-12 километра всеки ден пеша – обикновено избирах места, където няма никакво автомобилно движение. Днес обаче колите станаха толкова много, нароиха се безумно — и гарирани безобразно по тротоарите, и минаващи постоянно с тътен по улиците, че човек буквално не може да избяга от тях. Все по-малко и по-малко жизнено място остава за нас, обикновените пешеходци.

Човекът зад волана си има своята работа, нека си я гони, не му преча. Но ако аз седна на неговото място, уверявам ви – още на първите сто метра ще катастрофирам тежко. Защо ли? Ами веднага ще ми направи впечатление някое красиво дърво край пътя или някой причудлив прозорец на някоя фасада. Ще погледна настрани, ще се залисам в мисли и ще стане голямата беля. Когато човек се движи пеша, всяко малко цветче се набива в очите му, всяко стръкче тревица усеща… Това духовно напластяване и съзерцание напълно липсва, когато гледаш света бързо от прозореца на автомобила. Вместо това пред очите ти минава една шеметна, сива върволица от хора и ламарини, която накрая не оставя абсолютно нищо в човешката душа.

Като технически и човешки напредък колата, разбира се, не може да се отрече напълно. Факт е, че ако на някого му прилошее или припадне на улицата, именно колата бързо ще го откара до най-близката болница и ще спаси живот. Самият аз, когато се наложи, винаги се ползвам от услугите на софийските таксита. Но въпреки тези практически ползи, аз просто не обичам автомобила. Огорчава ме дълбоко с тази своя вечна, егоистична алчност на пътя непременно да задмине другия, да бъде първи.

Гоним все бързината, бързаме за никъде, а изобщо не се замисляме колко огромни духовни загуби нанася това на личността. Грижите, които има един собственик около своето возило, са безкрайно много – да го мие, да го лъска, да го човърка по цял ден под капака… През туй изгубено време този човек би могъл да прочете нещо стойностно, да обогати ума си. Има хора, които с години книга в ръка не вземат, картина в галерия не поглеждат, никога не стъпват на концерт. А по цял ден все около автомобила се въртят и само за части говорят.

Пък и защо ми е на мен да си купувам лична кола? Има една много хубава нашенска поговорка: „То не било на mладица, та на бяла брадица!“. Вече отдавна са остарели рефлексите ми, ставите ми не са същите, остарял е и вървежът ми. Като знам как съм устроен вътрешно, дори утре от държавната лотария да спечеля чисто нова кола, пак няма да седна да шофирал. Веднага щеше да ми направи впечатление някое хубаво, засукано момиче по тротоара и моментално щях да искам да я заговоря и да я изпратя с колата. Много бързо щях да се превърна в безплатен развозвач на абсолютно всички свободни момичета в София. А моето сърце, както знаете, е твърде отзивчиво към нежните женски несгоди…

Освен това, забелязал съм, че колата дава едно много специфично, пагубно, чорбаджийско самочувствие. Сядаш вътре и изведнъж започваш да гледаш арогантно и отвисоко своите съседи в квартала, които може да са научни сътрудници или дори големи академици, но просто нямат собствени автомобили. Може би човек, по природа е алтруист, никога не би се ограничил в тесния, ламаринен хоризонт на волана. Някои хора стават напълно неузнаваеми и зли, щом седнат зад кормилото…

Не искам в никакъв случай да натрапвам на никого своето лично мнение. Има хора, които искрено не обичат неща, които на мен ми харесват, и това е нормално. Нека просто да оставим в този живот един да обича автомобилите и високите скорости, а друг – тихото ходене пеша и спокойствието.“