Ако сте като всеки друг автомобилен фен, вероятно сте гледали филмите „Бързи и яростни“ поне веднъж. В този случай е невъзможно да сте пропуснали Вин Дизел като една от главните звезди. Известният актьор е автомобилен ентусиаст не само като героя си във филма, но и в реалния живот.

Така че, просто трябваше да се задълбочим в колекцията от автомобили на Вин Дизел, за да видим на кои невероятни модели можем да попаднем. Както се очакваше, не бяхме заинтригувани без причина, тъй като филмовата звезда инвестира повече от 4 милиона долара от нетното си състояние от 225 милиона долара в класически и емблематични спортни автомобили. 

Автомобилите на Вин Дизел

• 2014 Lykan Hypersport
• $3 400 000 1970 Dodge Charger Tantrum
• $700 000 1969 Dodge Charger Daytona
• $100 000 1963 Chevrolet Corvette Sting Ray Grand Sport
• $100 000 1994 Toyota Supra Turbo
• $50 000 1993 Mazda RX-7
• $40 000 1966 Pontiac Bonneville

Колите на Вин Дизел 

2014 Lykan Hypersport: $3 400 000

2014 Lykan Hypersport: $3 400 000

Това може да ви изненада, но най-скъпата кола в този списък е Lykan Hypersport от 2014 г. на стойност 3,4 милиона долара. Все пак, ако сте гледали „Бързи и яростни 7“, ще разпознаете тази кола веднага. Това е най-скъпата кола, представена във филмовата поредица досега, а Вин Дизел притежава една от само 7 от тези коли, произвеждани някога.

Разполага с 3,7-литров редови шестцилиндров двигател с два турбокомпресора, 552 конски сили и 700 фунт-фута въртящ момент, с време за обиколка от само 2,8 секунди от 0 до 100 км/ч, което го прави един от най-бързите автомобили в света. Продължение →

Мастера за каскадите: Кафе с бяло сладко зад зала „България“

Годината беше преломната, ветровита 1989-а. Времето извън прозорците клокочеше, а Стефан Данаилов – Мастерът – вече беше абсолютна, жива легенда на  родната култура. Наричан от всички „българският Ален Делон“, той притежаваше народната любов в мащаби, каквито днес трудно можем да си представим.

Като завеждащ отдел във вестник „Авто Мото Свят“, аз силно се изкушавах да погледна зад блясъка на славата му.

Интересуваше ме неговият личен поглед към опасностите, адреналина, каскадите и реалния риск на снимачната площадка, където той толкова често рискуваше живота си в името на образа.

Потърсих контакт с него и той, с присъщата си широка колегиалност, ме покани не в шумно кафене, а в дома на свой много близък човек, сгушен в тихите, аристократични улички зад зала „България“.

Седнахме около една малка, уютна масичка. Стефан Данаилов ме погледна с онези свои емблематични очи, предразположи ме с топлата си усмивка и ме попита с неподражаемо гостоприемство:

– Искате ли кафенце?

Мастерът сам свари кафето в кухнята, сервира го и ми го поднесе с изключителен финес и вкус – деликатно гарнирано с малка купичка традиционно домашно бяло сладко. Продължение →

Как ме изкараха и луд…Спаси ме големият психиатър поф. д-р Коста Заимов, който повярва в мене…Надписа ми и своя книга. „Г-н Панчев – каза ми професорът – Вие сте ценностен човек..“

Заради преживяното от мене, във връзка с мои публикации, през соца и неприятното, което ми причини властга тогава, когато вече бях в „Авто Мото Свят“,  по телефона дълго ме търсиха у дома от Дясно демократично движение, за да стана член на Софийското им ръководство…

„Г-н Панчев, на човек, който е преминал през подобни неща, които преживяхте Вие , мястото му е сред нас.“, казваха ми.

Едвам се отървах.

С политика не се занимавам…

Изпатих си вече заради тава, което писах. Какво ми мина през главата по соца, както на никой друг от автомобилната тема…

С мене, заради две публикации през 1981 в „Антени“, се занимаваха и от ДС, и от Политбюро, а ме викаха и в ЦК на БКП…Шест месеца бях без работа…

Изкараха ме и луд…Психиатърката ме попита :“Следи ли те някой?“ Как да кажа, че ми звънят от ГК на БКП… „Параноя“ – отсече тя. Прибраха ме в клиниката. Баща ми казваше“Трай и седи тук. Иначе – Белене“…

Търсиха ме и да оглавя и лявото младежко движение „Че Гевара“…

С политика не се занимавам…

С Радой Ралин ме свързват много неща – дълбоки, лични нишки, които се простират далеч отвъд рамките на обикновеното журналистическо познанство. Всичко започна още в най- ранното ми детство. По онова време семейството ни живееше под наем в един неголям апартамент, сгушен зад Полиграфическия комбинат в София. Споделяхме го като съквартиранти с друго семейство – ние държахме една стая, те друга, а холът, кухнята и банята бяха общи. За онези оскъдни, но чисти години майка ми приживе обичаше да казва: „Започнахме с баща ти с една вилица и една лъжица“. Едва по-късно родителите ми позабогатяха, получихме и наследство от дядо ми, който още през далечната 1932 г. бе купил два двора с къщи в София, а баща ми извървя своя достоен път в МВР  чак до генералска длъжност.

Жената от онова съквартирантско семейство – Мариана Събева, която бе първа братовчедка на Радой Ралин, остана за мен като втора майка до края на дните си. Мъжът ѝ пък, чичо Николай Събев, беше едно от истинските светила в нашенското пътно строителство. Завършил инженерство в Мюнхен, той бе проектирал най-сложните мостове по Подбалканската магистрала, емблематичната детелина за софийското летище, както и тази при правителствената резиденция „Бояна“. Иронично – човекът, който бе толкова близък до сърцето ми, всъщност чертаеше и изграждаше асфалтовите пътища за автомобилите, които неговият чичо Радой толкова пламенно и неуморно критикуваше.

Оттам тръгваше и моята топла връзка с Бай Радой. Пазя ярък, жив спомен как големият сатирик бързаше по софийските спирки да се качи в градския тролейбус и се провикваше с характерния си глас отдалеч: „Чакайте и чичо ви Радой да се качи!“. А когато ме срещнеше случайно по столичните улици, той никога не пропускаше да ме спре и да ми заръча строго: „Поздрави баща си!“. Продължение →