Публикувано някога във в. „Авто Мото Свят“

Бай Дончо беше приятел на нашата редакция. Често ни гостуваше приживе или ходехме някъде да се черпим…

Ето какво съм записал при една от нашите срещи.

Първият ми контакт с автомобила беше през 1941 г. Бях осем годишен и с моята учителка госпожица Пенчева се готвехме да прекараме лятната ваканция в Габрово, при нейни богати роднини. Ден преди да отпътуваме, в нашето село – сега град Левски, се появи това екзотично, невероятно примамливо чудовище афтонбил.

По улиците на Левски имаше пепеляк, дебел поне три детски педи. Представете си сега една сюрия деца, които тичат и крещят неистово в този пепеляк подир първия автомобил, който са видели в живота си…

Едно от тези деца бях аз.

Но супер чудото беше друго. Оказа се, че тази черна и голяма кола, от чиято марка нямах хабер, е дошла за госпожица Пенчева и ние с нея на другия ден бяхме возени чак до Габрово. Чувствах невероятно превъзходство над света, докато пътувахме.

Дали обичам автомобила? Обич е дума, която употребявам за живи същества. Автомобилът ми е нужен. Не е пресилено да кажа, че съм се сраснал с него. Изминал съм може би над милион километри.

Винаги съм искал да имам автомобил и в първия миг, когато се видях с пари, го купих. Това беше през 1959 г. Нямах още жилище, нито семейство. Бях един от първите студенти, които се появиха в университета със собствен автомобил – и сега помня как се събра огромна навалица около реното ми. Грижите, които ми създава автомобилът? Те са нормални – знае ги всеки собственик. Но ми дава подвижност, свобода, удоволствие. Продължение →

Между другото – и един от последните главни редактори на „Демокрация“, където известно време правех автомобилната страница…Напуснах, когато Иван Костов уволни Невен Копанданова – колежка от Университета.

Със Свиленов често бяхме на маса в Съюза на писателите, когато клубът беше на „Ангел Кънчев“…

Имах късмет и съм благодарен, че там ми отделиха внимание и успях да говоря с някои известни личности…

Свиленов почина на 3 декември 2015 г…

Необяснимо ми е привикването с бедствието, със злото, чудовищната апатия, безразличието. Изглежда съвременният човек развива някаква нравствена деформация под въздействието на огромния поток информация, който го залива. Той чете, че толкова и толкова хора са загинали в някоя война, чува от радиото и телевизията, че убитите по пътищата са такава и такава цифра, но емоционално не оценява статистическите показатели. Не си прави труд да вникне колко трагедии и драми скриват те. Има някакво привикване. Има и примирение, че злото е като че неизбежно – просто се съдържа в технизацията, в развитието на цивилизацията.

Автомобилизацията у нас, като национално явление, настъпи със закъснение, но в много бързи срокове. За кратко време нарасна рязко броят на автомобилите. Ала не със същите срокове се развива организацията на движението. Пътната мрежа също не се оказа в крак с динамичния процес. Липсваше ни далновидност. Практиката да се работи ден за ден, на парче, не е добра. Спомням си колко месеци се работеше наред преди години над моста над реката при бул. Сливница с ул. Опълченска в столицата. Естественият наклон към гарата позволяваше разминаване на две нива. Ето къде можеше да се поставят колони, а не като на естакадата към летището, където колоните се проточват километър… По нея впрочем потокът съвсем не толкова интензивен. Продължение →

С покойния експремиер се познавах от 1982. Той водеше юридическа рубрика при нас във вестника. Беше мой автор.

Тогава още беше зам.-председател на Градския съд.

Ходил съм и у тях.

Като бивш някога автомобилен съдия, после Попов, като стана премиер, посещаваше и наши спортни мероприятия на Съюза на автомобилистите. 

Помня как ми казваше – „Кажи, ако имаш нужда от нещо, Краси, да ти помогна..“

Чест му правеше.

Тази публикация смятам да включа в готвената от мене книга „Кръстопът на бурни страсти“.

…Животът ми като правник тръгна и вървя така, че по необходимост се занимавах с пътни произшествия. В началото – като юрист консулт в Държавния автомобилен транспорт и едновременно с това – като активен деятел на Българския автомобилен и турингклуб и СБА. И почти 20 години – като съдия в Софийския градски съд…

Транспортните престъпления представляват само част от пътно транспортните произшествия. Но в тях особено добре се откриват причините и условията за не особено насърчителното състояние на пътната безопасност у нас. В съдебния процес те са предмет на цялостно издирване, степенуване, преценка. Докато при статистиките на КАТ за едно произшествие се отчита само една причина, по делата за пътно транспортни престъпления причините само по изключение не са повече от една. Съдебната практика дава далеч по-точна и по-полезна картина. Ако зависеше от  мене, бих изградил държавната политика за борба с това зло върху съдебната статистика. Продължение →

Публикувано някога  в централен тиражен вестник.

За публикацията спечелих дори парична награда от редакцията…

Включил съм това и в книгата, която готвя – „Кръстопът на бурни страсти“…Там съм подготвил и беседи с известни в миналото личности –  и дори –  с  Димитър Попов, преди да стане премиер…Познавахме се от 1982-ра. Всичко в книгата ми се върти около автомобила…

…На младини изминавах по 10-12 километра пеша – обикновено там, където няма автомобилно движение. Колите станаха толкова много – и гарирани по тротоарите, и минаващи постоянно по улиците, че човек не може да избяга от тях. Все по-малко място остава за нас, пешеходците.

Човекът зад волана си има своята работа, нека си я гони. Но, ако седна на негово място, уверявам ви – на първите сто метра ще катастрофирам. Защо? Ще ми направи впечатление някое дърво, някой прозорец. Ще погледна, ще се залисам и ще стане белята. Когато човек се движи пеша, всяко цветче се набива в очите му, всяка тревица… Това духовно напластяване липсва, когато гледаш от прозореца на автомобила. Вместо това виждаш шеметна върволица от хора, която не оставя нищо в душата.

Като човешки напредък колата не може да се отрече. Факт е, че ако някой припадне, колата ще го откара до близката болница. Самият аз винаги се ползвам от услугите на такситата.Но въпреки това не обичам автомобила. Огорчава ме с тази своя алчност да задминава.

Гоним все бързината, а не се замисляме колко духовни загуби нанася това. Грижите, които има собственикът му, са много – да го мие, да го лъска, да го човърка…През туй време би могло нещо да прочете. Има хора, които книга не вземат, картина не поглеждат, никога не отиват на концерт. А все около автомобила се въртят.

Пък и защо да си купувам кола? Има една поговорка То не било на младица, та на бяла брадица! Вече са остарели рефлексите ми, ставите ми, остарял е вървежа ми. Като знам как съм устроен, дори от лотария да спечеля кола, не бих шофирал. Щеше да ми направи впечатление някое хубаво момиче и щях да искам да го изпращам с нея. Щях да стана безплатен развозвач на всички свободни момичета. А моето сърце е малко отзивчиво към женските несгоди… Продължение →