Тази книга не е просто хроника за автомобили, конски сили и дизайн. Тя е жив, откровен и на места безпощаден документ за една епоха, разказан от първо лице от доайена на печатната автомобилна журналистика у нас – Красимир Панчев.

Повече от 50 години авторът върви по предната линия на световните автомобилни събития, преминавайки през Желязната завеса, соца и бурните години на прехода. Обявяван за „неблагонадежден“ от родната номенклатура, Красимир Панчев се оказва единственият български журналист, пред когото се отварят вратите на световния автомобилен елит в Мюнхен, Щутгарт и Волфсбург.

На страниците на тази книга ще откриете непубликувани досега истории, пазени в тайна с десетилетия: от 45-минутното VIP интервю с Ален Прост през 1989 г. под носа на Айртон Сена, през куриозната случайна среща на рецепцията в Бавария със Сузане Клатен (BMW), до среднощното питие с легендарния патриарх на Volkswagen Фердинанд Пиех.

Но наред с блясъка на големите фигури, авторът не спестява и горчивата истина за родните нрави – за завистта, за узурпираните от „началници“ командировки и за скандалния случай в супермаркета във Франкфурт, който редакцията крие от целия свят.

Извадена директно от спасения архив на в. „Авто мото свят“ и съхранените на един софийски таван 120 филма от три континента, тази книга е изповед без претенции, но с огромен исторически мащаб. Разказ за времето, когато журналистиката се правеше с характер, честна дума и истински човешки контакти.

Дълги години, по силата на тогавашната партийна и номенклатурна логика, аз бях сочен за „неблагонадежден“ и неудобен за ръководни постове. Станах главен редактор едва през демократичната 1996 година. Преди това бях просто „добрият автор“ – човекът, който вършеше черната работа, уреждаше договорите, владееше езиците и притежаваше контактите, но накрая „началниците“ обираха лаврите.

Точно така се случи и с прословутата командировка до автосалона във Франкфурт по времето на соца. Всичко бях уредил лично чрез моя близък приятел инж. Хаджиниколов (директор на „Автокореком“) на бартерна основа срещу реклама в „Авто мото свят“. Но щом разбра за възможността, тогавашният ни главен редактор – полковник Стефанов, отсече: „Аз ще отида, аз съм началникът, на Запад не съм ходил“. И замина заедно със заместник-директора на „Автокореком“. Историята, която последва, беше скрита от целия свят, но днес е време да бъде разказана. На Запад нашият главен бе хванат от видеокамерите в супермаркет как чисто и просто си „взема“ дамски шампоан без да го плати. Заловиха го. Срамът за редакцията и за държавата ни беше неописуем – едно главно „журналистическо величие“ от Изтока, паднало под нивото на обикновен джебчия.

Парадоксът на живота ми е, че докато у нас ме смятаха за „неблагонадежден за началник“, в централата на BMW в Мюнхен паролата беше една: „Доведете ни Краси Панчев и тогава ще говорим“. Всичко започна още по соца, когато интервюирах висш кадър от Мюнхен за в. „Прогрес“ и направихме цяла страница – по-късно разбрах, че това е бил самият Бернд Пишетсридер в началото на шеметната си кариера. Последваха лични писма от Мюнхен, приятелство с PR шефа Дирк Тейстма (който ми подари книга с надпис „На моя приятел и фен на BMW Красимир“) и сътрудничество с д-р Калинке за доставката на мотори за българската полиция, финансирана от банкера Валентин Моллов.

Това доверие ме изпрати през 1994 г. на ексклузивен тест на първия малък дизел на марката в Южна Бавария. И именно там, след като се загубихме с колегата Ники Кръстев в Амеранг заради заплесването ни по ретро музея, се стигна до куриоз. В хотела, параноични спрямо хора от Източния блок, бяха изнесли багажа ни, мислейки, че сме избягали на Запад. На рецепцията заговорих две изискани дами, които веднага реагираха с разбиране, уважение и ни съдействаха за стая. Едва впоследствие разбрах, че едната от тях беше самата Сузане Клатен (моминско име Кванд) – най-богатата жена в Германия и съсобственик на BMW. Тя се държа толкова просто, любезно и възпитано, без никакви претенции за величие, че ме остави без думи. Продължение →

Освен с Румен Бояджиев, училищните години в София ме събраха за известно време в един клас и с друго голямо име на българската журналистика – Радослав Янкулов.

Тогава бяхме просто момчета с големи мечти, но съдбата беше решила пътищата ни да се пресичат в продължение на десетилетия напред. С Радко учихме малко време в един клас – „В“- клас. После се създаде нова допълнителна паралелка „И“ – и аз отидох там.

Когато вече бях главен редактор на „Авто Мото Свят“, Радко водеше изключително четена спортна рубрика на страниците на вестника.

Той беше човек с огромен професионален капацитет – по поръчка на ръководството направи и два специални тематични броя, посветени изцяло на автомобилните ралита, които се радваха на огромен интерес от страна на читателите ни.

Срещахме се и работехме заедно в продължение на години. Никога няма да забравя един много силен момент, когато Радко работеше в Радио Ком. Той ме покани в студиото и директно на живо в ефир, на един микрофон, направихме  много емоционално предаване за Владимир Висоцки.

Беше от онези разговори, в които думите излизат право от сърцето. Нашите приятелски и колегиални срещи продължиха и по-късно, когато той заслужено зае поста генерален директор на Българското национално радио (БНР).

Радко беше изключителен мъж, верен приятел и доайен в професията. Напусна ни твърде рано… Поклон пред паметта му! За мен остава честта, че извървяхме този дълъг път заедно – от училищната скамейка до големите медии.