Разследваща журналистика в години на цензура прилича на ходене по минно поле. Понякога стъпваш върху мина, без дори да подозираш, че тя е там.

Моят ресор във вестник „Антени“ – в отдел „Писма на читатели“ – ме срещаше с истинския, негримиран живот на хората.

Един ден в редакционната стая влезе майка, хванала за ръце децата си. Те плачеха пред нас, в самата стая. Жената се оплакваше от системен тормоз у дома, от това, че бащата ги бие и гони. Гледката на тези разплакани деца беше непоносима за всеки, който има сърце.

Завеждащият отделът ми разпореди: „Напиши нещо, не можем да ги оставим така“.

Написах го. С цялата емоция и острота, която ситуацията изискваше. Публикацията беше прегледана и разписана за печат по целия уставен ред – от зав.-отдела, през дежурния редактор по броя, до наблюдаващия заместник-главен редактор.

Оказа се обаче, че несъзнателно бях настъпил дълбоко скрито змийско гнездо. Въпросният баща се оказа влиятелна партийна фигура с протекции.

Когато броят излезе, цялата тежест на партийната машина се стовари върху мен. Цялата верига от редактори, които бяха одобрили текста, остана незасегната. Аз бях този, който трябваше да „обере пешкира“. Започна брутален психологически натиск.

Телефонът в дома ми звънеше упорито – търсеха ми сметка от Градския комитет на БКП. Натискът стигна до там, че се опитаха да ме изкарат параноик и да ме пратят да се „лекувам“. Баща ми казваше -„Трай и седи ттука – иначе – Белене…“

Бях уволнен от „Антени“ и останах без работа в продължение на шест месеца.

Години по-късно, когато вече работех в „Авто мото свят“, партийната въртележка направи странен оборот. Извикаха ме в ЦК на БКП – в сградата, която днес е Парламент. Там, в хладните коридори на властта, официално ми обясниха, че същият този другар най-накрая е бил изключен от БКП с решение на Градския комитет, и то без право на обжалване. Продължение →

Това е може би най-успешният и легендарен период. В завода „Балкан“ в Ловеч, след договор с френския гигант Renault, започва сглобяването на леки автомобили. 

• Булгаррено (Bulgarrenault): Сглобяват се моделите Renault 8 и Renault 10. Части от автомобилите започват да се произвеждат у нас, а качеството е изключително високо. За краткото време на съществуване на проекта са сглобени около 4000 автомобила.
• Булгаралпин (Bulgaralpine): Истинската сензация. България става единствената социалистическа страна, която сглобява легендарното спортно купе Alpine A110 с фибростъклено купе. Нашите пилоти Илия Чубриков и Георги Чубриков постигат сериозни международни успехи с тези коли (включително участие в Рали Монте Карло). Произведени са само около 100 бройки, които днес имат огромна колекционерска стойност в цял свят.
• Краят: Проектът е спрян внезапно по политически причини под натиска на СССР, тъй като СИВ (Съветът за икономическа взаимопомощ) решава, че производството на автомобили трябва да се концентрира в Русия (ВАЗ/Лада).

Продължение →

Зад всяка голяма автомобилна марка, която виждаме по улиците днес, стои историята на един или няколко визионери — инженери с необикновена смелост, сложен характер и често драматичен живот.

• Драмата зад успеха: Роден в Модена, Италия, той губи баща си и брат си по време на Първата световна война. Самият той едва оцелява от испанския грип. Когато кандидатства за работа във Fiat, му отказват с думите, че „компанията не е толкова голяма, за да наема всеки“.
• Философията: Енцо създава пътнически автомобили с една-единствена цел — да финансира своята голяма страст: състезателния отбор Scuderia Ferrari. Той е бил безкомпромисен към пилотите си и е вярвал, че „най-добрият автомобил е този, който побеждава“. Животът му е белязан от огромна лична трагедия — смъртта на неговия син Дино (на 24 години), след което Енцо започва да носи емблематичните си черни очила почти постоянно в знак на траур.

• Иновациите: Още през 1900 г. (като младеж) той създава Lohner-Porsche — първия в света хибриден автомобил, задвижван от електромотори в главините на колелата и бензинов генератор.
• Политическият капан: Негово дело е легендарният Volkswagen Beetle (Костенурката). Проектът е поръчан лично от Адолф Хитлер, който искал евтина „народна кола“ за германското семейство. Това обвързване с нацисткия режим струва скъпо на Порше — след Втората световна война той прекарва близо две години във френски затвор. Синът му, Фери Порше, поема щафетата и използва бащините чертежи, за да създаде първата истинска спортна кола с марката Porsche — моделът 356.

Продължение →

• Основи и кариера: Роден през 1953 г. в София. Завършва Факултета по журналистика на СУ „Св. Климент Охридски“. Започва кариерата си в седмичника в. „Антени“ (1977–1982 г.), преди изцяло да се насочи към автомобилната тематика. 
• „Авто мото свят“: Панчев работи цели 21 години в емблематичното и единствено за времето си специализирано издание у нас — в. „Авто мото свят“, като в продължение на 7 години заема поста главен редактор.
• Бизнес приложения: През 90-те години развива две от най-влиятелните пазарни приложения в централния печат — автомобилното приложение на в. „Стандарт“ (1993–1994) и специализираното икономическо приложение „Автолевове“ на в. „Пари“ (1994–2002), реализирано съвместно със Съюза на вносителите на автомобили в България. 
• Отличия: През 1994 г. е избран за „Автомобилен журналист на годината“ в България. Носител е на награди от европейския клон на General Motors, както и на приз от ИКЕМ през 2018 г. за принос към популяризирането на електромобилността.

Продължение →

• Раждане и ранни години: Роден е през 1953 г. в София. Интересът му към колите се заражда още в детството – от 6-и клас е редовен абонат на единственото тогава автоиздание в страната. 
• Образование: Завършва Факултета по журналистика към Софийския университет „Св. Климент Охридски“ със специализация „Печат“ и допълнително изучава „Икономика“. 

• Начало в пресата: Започва кариерата си още преди демократичните промени у нас, пишейки за някогашния „Антени“ и в легендарния вестник „Авто мото свят“. 
• Творчество: През десетилетията е публикувал общо 11 книги и стотици пазарни, технологични и исторически анализи. Творбите му обединяват технически проучвания, енциклопедични факти и увлекателни разкази за конструкторите, дизайнерите и техните машини.
• Медийни изяви: Освен в печата, има присъствие и в електронните медии като автор и водещ на специализирани предавания. Поддържа и своя дигитална дейност чрез Авторския сайт на Краси Панчев. 
• Отличия:
  • Избран е за „Автомобилен журналист на годината“ през 1994 г.
  • Носител е на престижни награди от европейския клон на General Motors.
  • Съосновател е на автомобилен клуб „Ретро“ (1989 г.) и е отличен с грамота за „Принос за всички времена“.

„На борда на съветския кораб „Осетия“ не бях сам в това приключение. Пътувах рамо до рамо с един от най-близките ми колеги от отдел „Вътрешна информация“ в „Антени“ – Георги Тодоров.

С Жоро останахме верни приятели дълги години след това, гостувахме си семейно и споделяхме каво пишем. Той беше изключително перо и остави след себе си емблематични и търсени книги за Георги Аспарухов-Гунди и за Владимир Висоцки.

С Жоро се срещахме и по-късно, когато се върнах да живея в Центъра. Идваше в нашия квартал да си купува вестници и сядахме да си говорим на някоя пейка до реката при спирката на метрото на Стадиона.

Научих от общ приятел, че е починал…Поклон.

В нашата шумна и интелигентна компания при круиза беше и Мая – съпругата на един от тогавашните зам.-главни редактори на седмичника, известния и награждаван по онова време журналист Пръвчанов.

Когато се завърнах в София, не побързах да извадя и покажа снимките веднага. Аз бях човек, който обичаше да трупа и да осмисля визуалните си архиви. През годините моят обектив улови невероятни кадри – днес притежавам огромен архив от над 120 филма, изснимани по време на пътуванията ми на три континента.

Пътят ми ме отведе до бреговете на два световни океана – Тихия и Атлантическия. Днес, с помощта на близък приятел и специална машина, бавно прехвърляме тези ленти в дигиталния JPEG формат. Процесът е дълъг, пред очите ми оживяват хиляди кадри и понякога самият аз се изненадвам какво крие следващият филм… Продължение →

„Моят покоен баща беше изключителен човек с напредничаво мислене. Самият той беше пътувал, макар и само в рамките на тогавашния соцлагер, и имаше ясна представа за стойността на нещата в живота.

Често ми казваше: „Сине, за какво са ни къщи и коли – отиди по света да видиш, да не те лъжат“.

Когато бях вече утвърден журналист в седмичника „Антени“, колегите от редакцията предложиха да си позволим едно голямо за времето си удоволствие – пътуване на Запад с туристическа виза чрез агенция „Орбита“. За да осъществя това, баща ми направи невероятен жест. Даде ми огромната за онези години сума от 4200 лева. За справка – тогава с жена ми купихме първия ни апартамент, в който отгледахме семейството си и който днес съм предал на сина си (успешен компютърен специалист за британска компания), за 7600 лева. Сумата на баща ми беше цяло състояние, но тя се превърна в най-добрата инвестиция в моя живот – инвестиция в кръгозор.

През 1981 година във Варна се качихме на съветския кораб „Осетия“ и започна едно грандиозно, незабравимо плаване. Първата ни спирка беше Истанбул. Преминахме през Босфора, разгледахме величествената Синя джамия, историческата Българска желязна църква и музея на пророка Мохамед.

Оттам корабът ни отведе в Пирея. Докато акостирахме, от броени метри видях огромния американски самолетоносач „Интерпрайз“ – гледка, която спираше дъха.

USS Enterprise (CVN-65) – първият ядрен самолетоносач в света. Раглеждал съм го от метри в Пирея при круиза си до Френската ривиера през 1981…

В Гърция ни пуснаха свободно и колеги на майка ми ме посрещнаха на пристанището с едно Volvo, за да ме разходят и да ме закарат до българското посолство в Атина, преди да се изкачим на величествения Акропол.

Следващата дестинация беше Италия. Акостирахме в Неапол, където се случи нещо невероятно – по булеварда край мен премина официалният Rolls-Royce с британската кралица Елизабет II. Успях да я снимам и кадрите впоследствие излязоха отлично. Пак там, на улицата, видях отблизо световните музикални легенди Bee Gees. Продължение →

Септемврийските дни на Пловдивския панаир винаги изпразваха  софийските редакции. Колегите бяха под тепетата, а мен ме бяха оставили в София да „поддържам огъня“ и да отговарям на служебните телефони.

Точно в такъв момент иззвъня вътрешният телефон – от онези специфични апарати по линия на СБА. На линията беше директорката на туристическа агенция „Шипка“:

– Краси, на Японския хотел пристига колона от международно ретро рали. Всички са англичани. Отиди да видиш какво става!

Грабвам касетофона, фотоапарата и хуквам по трамваите в посока хотел „Витоша Ню Отани“.

Пред хотела гледката беше зашеметяваща – перфектно реставрирани британски машини от 30-те години. Изглеждаха като излезли от завода, в пълно движение. В разговорите ми с англичаните те с гордост споделиха, че в родината им за тези реставрации помагат директно самите автомобилни производители. Докато записвах разговорите и снимах, погледът ми изведнъж избяга встрани – долу, на малката уличка до хотела, стоеше паркиран един покрит Щаер (Steyr). И по-важното: беше с български регистрационен номер!

Това беше моят момент. Веднага слязох да видя кой стои зад волана на тази машина.

Така се запознах с Маргарит Карабуров. Снимах него и Щаера, направихме бързо интервю и накрая го попитах директно:

– Защо не се съберете такива като тебе и да си направите клуб?

Той се замисли. Скоро след това замина на море, където на спокойствие разработи първия устав на бъдещата организация.

Междувременно в София аз се заех с медийната подготовка. Сглобих текстовете с разговорите с англичаните. С художника на вестника направихме макет на цяла страница, като умишлено композирахме репортажа за бляскавите британци успоредно с историята за Маргарит и неговия Щаер. Към този блок добавих и материали, които бях изнамерил и превел от чуждата преса за това как функционират ретро клубовете в чужбина. Страницата стана изключително силна.

Този брой на „Авто Мото Свят“ дълго време след това стоеше закачен на стената в Политехническия музей като апел. Продължение →

„Приятелството ми с Иван Чочев не се ограничаваше само до автосалона на фирма „Грифин“, която той оглавяваше, или пресконференциите. 

Животът реши да ни събере още по-близо. Иван беше родом от Пловдив и тепърва се устройваше наново в София. Съдбата си знаеше работата – той си купи апартамент в същия блок в квартал „Красно село“, в който аз самият живеех вече от десетина години.

Иван се зае с преустройството на новото си жилище с присъщия си замах. Направи мащабен, обстоен ремонт и дори събори една от стените, за да обедини две стаи – по онова време това беше доста авангардно решение и се получи нещо наистина интересно. Често слизах или се качвах у тях, за да видя как върви ремонтът, да пием по питие и да бистрим автомобилните новости. Сутрин пък, когато часовете ни на тръгване за работа съвпаднеха, Иван ме качваше в служебния SAAB и ме караше директно до Центъра, спестявайки ми софийския трафик.

Впоследствие, с разрастването на бизнеса, Чочев се премести да живее в Банкя, където си построи хубава къща. Животът обаче е непредвидим и често несправедлив. Няколко години по-късно Иван се разболя тежко от рак. Появи се коварен израстък на главата му, който лекарите не успяха да овладеят, и той си отиде твърде млад. Продължение →