Раждането на „точковата система“: Как променихме закона
(Разширен проект за автобиографична глава в „Кръстопът на бурни страсти“)
Днес всеки български шофьор приема контролния талон и точките в него като даденост. Малцина обаче си дават сметка, че тази система не се роди по чиновнически път в някой държавен кабинет. Тя беше изстрадана, изработена на експертно ниво и наложена благодарение на авторитета на вестник „Авто мото свят“ и на един екип от съмишленици, които бяхме готови да кръстосаме шпаги с тежката държавна машина.
Всичко започна от едно чисто съвпадение, което днес отчитам като пръст на съдбата. По онова време във вестник „Новини“ един наш колега журналист беше публикувал два материала един до друг – моя статия и анализ на инж. Валентин Панчев. Вальо тогава беше експерт номер едно в Министерството на транспорта и авторитетен представител в комисии към ООН. Любопитството да видя кой е този „друг Панчев“ ни събра. Оказа се, че нямаме никаква роднинска връзка, но открихме нещо много по-ценно – пълно професионално и идейно единомислие.
Вальо стана моя дясна ръка в редакцията и изключително близък, сърдечен приятел, с когото започнахме да прекарваме и свободното си време. За щастие, след години на сериозни и опасни здравословни битки със сърцето, той успя да закрепи положението и днес се радва на заслужена пенсия. Тогава обаче, в онези динамични времена, с него бяхме неразделни и решени да променим философията на контрола по пътищата. Събрах личен екип от водещи специалисти в България и започнахме мащабна кампания за въвеждането на т.нар. „Точкова система“ при свидетелствата за правоуправление. По онова време Вальо Панчев участваше активно и в директната разработка на новия Закон за движението по пътищата (ЗДвП).
Съпротивата срещу нас от страна на тромавия държавен апарат беше осезаема. Дори самите „водачи на МПС“ – както официално ги наричахме по закон – първоначално се уплашиха и стреснаха от идеята за контролните точки. Най-големият ни опонент се оказа един от водещите експерти в Общинския съвет на София (чието име времето е заличило от паметта ми, но чийто инат помня добре). Той направи всичко възможно да ни затрудни и да блокира инициативата ни. Вместо да се откажем, ние пренесохме битката на страниците на „Авто мото свят“. Кръстосахме шпаги в истински публични дебати и сблъсъци на позиции, докато накрая желязната ни експертиза и обществената подкрепа не принудиха институциите да отстъпят. Продължение
Масивен ефир: Създаването и скритата сила на „Автомаратон“….
(Автобиографична глава от книгата на Красимир Панчев)
След десетилетия в уханието на печатарско мастило и пред белия лист на вестникарските страници, телевизията се появи в живота ми по съвсем неочакван и модерен начин. Всичко започна в дигиталното пространство, когато ме издири проф. д-р Петко Тодоров – мой приятел от социалната мрежа Facebook. Той ме попита директно: „Искаш ли да правиш предаване в една телевизия, в която участвам и аз?“.
Обясни ми, че офисът и студиата на медията – телевизия „България 24“ – се намират в емблематичната сграда на ВМРО в София, и ме покани на разговор със Светла Рудолф, която 
тогава беше директор и водеща фигура в телевизията. На срещата ми обясниха общата концепция и решиха да пробваме. За мен телевизионната среда не беше напълно непозната. Вече бях натрупал известен опит от участия в предавания по Българската национално-патриотична телевизия (БНПТ), както и в някогашното легендарно предаване „Колела“ на покойния ми колега Доцов по телевизия „Нова“.
В „България 24“ обаче нещата започнаха стъпка по стъпка. Направихме няколко тренировъчни записи и пробни предавания, които така и не бяха пуснати в ефир – целта беше да се стиковаме с камерите и студиото. Един ден Светла Рудолф ми каза просто: „Ела утре да видиш какво ще направим“. Вместо поредната репетиция, тя ме вкара директно в работното студио, направи мое официално представяне пред зрителите, проведе разговор с мен и обяви в ефир, че аз ще бъда водещ на новото автомобилно предаване. Именно Светла измисли и заглавието на рубриката – „Автомаратон“. Заглавие, което пасна перфектно на философията ми, че автомобилната журналистика не е спринт за бързи сензации, а дълго бягане с натрупване на знания и отговорност. Продължение
Пак от книгата ми: Весо Кучето и съдбовните жестове на един голям Главен…
В журналистическата колегия по онова време Веселин Йосифов беше легенда. Пишещ от изключителна класа, със своя знакова, актуална колонка във вестника, той беше човек, когото властта хем използваше, хем искрено се боеше от него.
Неслучайно в гилдията го наричаха с едно емблематично и изчерпващо заглавие – „Кучето, което хапеше властта“. Той беше мой главен редактор от август 1977 до януари 1982 г. По онова време заемаше и поста вицепрезидент на Международната организация на журналистите – огромна фигура, която в никакъв случай не можеше да бъде наречена просто сляп послушник на режима.
Когато Политбюро и Градският комитет на БКП ме притиснаха до стената заради публикациите ми, Йосифов се оказа поставен в менгеме. Заповедта да ме отстрани беше спусната „отгоре“ с категоричен тон. Но зад маската на суровия шеф се криеше истински, голям човек. Когато ме уволниха от „Антени“, той лично разговаря с баща ми и предложи да ми превежда всеки месец една малка сума от касата на редакцията, за да не остана напълно без доход и средства за съществуване. Направи го тихомълком, за да ме закриля, докато бурята премине и ме вземат на работа другаде.
Животът обаче има странно чувство за справедливост и реванш. Аз вече бях част от екипа на „Авто мото свят“, когато един ден се засякохме с Йосифов на улицата. Спря ме, погледна ме с характерния си проницателен поглед и ме покани в барчето на „Антени“. Седнахме на една от масите, той поръча и ме черпи водка. Обърна се към мен и съвсем откровено ми каза: „Краси, на мене тогава ми наредиха да те уволня… Ще те върна, ако искаш, обратно в редакцията…“. Тези думи измиха голяма част от горчивината, която бях трупал през шестте месеца на принудително безделие. Не след дълго Веселин Йосифов замина за Варна, където за съжаление получи фатален инфаркт… Продължение
„Кръстопът на бурни страсти“…Предговор. ЗАД КУЛИСИТЕ НА АВТОМОБИЛНАТА ИМПЕРИЯ. Спомените на една неблагонадеждна пишеща машина…
Тази книга не е просто хроника за автомобили, конски сили и дизайн. Тя е жив, откровен и на места безпощаден документ за една епоха, разказан от първо лице от доайена на печатната автомобилна журналистика у нас – Красимир Панчев.
Повече от 50 години авторът върви по предната линия на световните автомобилни събития, преминавайки през Желязната завеса, соца и бурните години на прехода. Обявяван за „неблагонадежден“ от родната номенклатура, Красимир Панчев се оказва единственият български журналист, пред когото се отварят вратите на световния автомобилен елит в Мюнхен, Щутгарт и Волфсбург.
На страниците на тази книга ще откриете непубликувани досега истории, пазени в тайна с десетилетия: от 45-минутното VIP интервю с Ален Прост през 1989 г. под носа на Айртон Сена, през куриозната случайна среща на рецепцията в Бавария със Сузане Клатен (BMW), до среднощното питие с легендарния патриарх на Volkswagen Фердинанд Пиех.
Но наред с блясъка на големите фигури, авторът не спестява и горчивата истина за родните нрави – за завистта, за узурпираните от „началници“ командировки и за скандалния случай в супермаркета във Франкфурт, който редакцията крие от целия свят.
Извадена директно от спасения архив на в. „Авто мото свят“ и съхранените на един софийски таван 120 филма от три континента, тази книга е изповед без претенции, но с огромен исторически мащаб. Разказ за времето, когато журналистиката се правеше с характер, честна дума и истински човешки контакти.
От новата книга, която готвя…Паролата Мюнхен и сивите кардинали на глобалния бизнес
Дълги години, по силата на тогавашната партийна и номенклатурна логика, аз бях сочен за „неблагонадежден“ и неудобен за ръководни постове. Станах главен редактор едва през демократичната 1996 година. Преди това бях просто „добрият автор“ – човекът, който вършеше черната работа, уреждаше договорите, владееше езиците и притежаваше контактите, но накрая „началниците“ обираха лаврите.
Точно така се случи и с прословутата командировка до автосалона във Франкфурт по времето на соца. Всичко бях уредил лично чрез моя близък приятел инж. Хаджиниколов (директор на „Автокореком“) на бартерна основа срещу реклама в „Авто мото свят“. Но щом разбра за възможността, тогавашният ни главен редактор – полковник Стефанов, отсече: „Аз ще отида, аз съм началникът, на Запад не съм ходил“. И замина заедно със заместник-директора на „Автокореком“. Историята, която последва, беше скрита от целия свят, но днес е време да бъде разказана. На Запад нашият главен бе хванат от видеокамерите в супермаркет как чисто и просто си „взема“ дамски шампоан без да го плати. Заловиха го. Срамът за редакцията и за държавата ни беше неописуем – едно главно „журналистическо величие“ от Изтока, паднало под нивото на обикновен джебчия.
Парадоксът на живота ми е, че докато у нас ме смятаха за „неблагонадежден за началник“, в централата на BMW в Мюнхен паролата беше една: „Доведете ни Краси Панчев и тогава ще говорим“. Всичко започна още по соца, когато интервюирах висш кадър от Мюнхен за в. „Прогрес“ и направихме цяла страница – по-късно разбрах, че това е бил самият Бернд Пишетсридер в началото на шеметната си кариера. Последваха лични писма от Мюнхен, приятелство с PR шефа Дирк Тейстма (който ми подари книга с надпис „На моя приятел и фен на BMW Красимир“) и сътрудничество с д-р Калинке за доставката на мотори за българската полиция, финансирана от банкера Валентин Моллов.
Това доверие ме изпрати през 1994 г. на ексклузивен тест на първия малък дизел на марката в Южна Бавария. И именно там, след като се загубихме с колегата Ники Кръстев в Амеранг заради заплесването ни по ретро музея, се стигна до куриоз. В хотела, параноични спрямо хора от Източния блок, бяха изнесли багажа ни, мислейки, че сме избягали на Запад. На рецепцията заговорих две изискани дами, които веднага реагираха с разбиране, уважение и ни съдействаха за стая. Едва впоследствие разбрах, че едната от тях беше самата Сузане Клатен (моминско име Кванд) – най-богатата жена в Германия и съсобственик на BMW. Тя се държа толкова просто, любезно и възпитано, без никакви претенции за величие, че ме остави без думи. Продължение
Радко Янкулов и микрофонът за Висоцки
Освен с Румен Бояджиев, училищните години в София ме събраха за известно време в един клас и с друго голямо име на българската журналистика – Радослав Янкулов.
Тогава бяхме просто момчета с големи мечти, но съдбата беше решила пътищата ни да се пресичат в продължение на десетилетия напред. С Радко учихме малко време в един клас – „В“- клас. После се създаде нова допълнителна паралелка „И“ – и аз отидох там.
Когато вече бях главен редактор на „Авто Мото Свят“, Радко водеше изключително четена спортна рубрика на страниците на вестника.
Той беше човек с огромен професионален капацитет – по поръчка на ръководството направи и два специални тематични броя, посветени изцяло на автомобилните ралита, които се радваха на огромен интерес от страна на читателите ни.
Срещахме се и работехме заедно в продължение на години. Никога няма да забравя един много силен момент, когато Радко работеше в Радио Ком. Той ме покани в студиото и директно на живо в ефир, на един микрофон, направихме много емоционално предаване за Владимир Висоцки.
Беше от онези разговори, в които думите излизат право от сърцето. Нашите приятелски и колегиални срещи продължиха и по-късно, когато той заслужено зае поста генерален директор на Българското национално радио (БНР).
Радко беше изключителен мъж, верен приятел и доайен в професията. Напусна ни твърде рано… Поклон пред паметта му! За мен остава честта, че извървяхме този дълъг път заедно – от училищната скамейка до големите медии.
Разказ за 15-дневното пътуване до Южна Корея като гост на Ким У-джунг (Големия Ким) — основателя на Daewoo…
Посрещане в завод на делегацията журналисти – групата се води от покойния Иван Гарелов
По това време Daewoo е в своя абсолютен апогей и се разраства агресивно на европейските и световните пазари. Корпоративната философия на Ким У-джунг е перфектно синтезирана в заглавието на неговата световноизвестна автобиографична книга: „Всяка улица е павирана със злато“. Воден от това верую, той организира грандиозно 15-дневно посещение за избрани български журналисти, сред които и Красимир Панчев, с цел да покаже пълната мощ на своята империя.
Програмата на Панчев и колегите му е организирана с държавнически мащаб и покрива не просто автомобилното производство, а цялата огромна екосистема на Daewoo:
С Иван Гарелов на втората по големина корабостроителница в Азия
- Корабостроителницата на Daewoo: Журналистите посещават една от най-големите и модерни корабостроителници в света. Панчев разказва, че мащабите са били толкова колосални, че в сухите докове са се строели едновременно по няколко огромни танкера, а движението на територията на завода е ставало с превозни средства.
- Автомобилните заводи и развойни центрове: Те разглеждат свръхмодерните за времето си роботизирани поточни линии, от които излизат моделите на марката, устремени към Европа.
- Личната среща с „Големия Ким“: Кулминацията на пътуването е официалният прием, на който Красимир Панчев има възможността лично да стисне ръката на прочутия предприемач Ким У-джунг. Журналистът го описва като човек с невероятна харизма, изключителна енергия и работохолизъм, който буквално е управлявал бизнеса си от куфар, прелитайки постоянно между континентите.
Срещата с друга ключова фигура в индустрията – Фердинанд Пиех (дългогодишният шеф на Volkswagen Group)…
Интервю с Ален Прост…Август 1989….
Интервюто на Красимир Панчев с легендарния трикратен (по онова време) световен шампион във Формула 1 Ален Прост е едно от най-значимите събития в
Из страниците на „Авто Мото Свят“ – август 1989
историята на българската автомобилна преса преди падането на Берлинската стена.
„Участвал съм в повече състезания от който и да е било друг състезател, затова смятам, че имам повече силни страни от другите.“
Първият български журналист, поканен на официален тестдрайв на BMW в Мюнхен и Южна Бавария…
С конструкторите на двигателите на BMW
Това събитие остава в историята на българската автомобилна преса не само заради професионалния пробив, но и заради една невероятна и забавна лична история, която самият журналист разказва в своя сайт avtosalon.bg:
- Изпитанието на пътя: Панчев е поканен да тества първия малък дизелов автомобил от тогавашната Серия 3 (E36). Маршрутът минава през живописни кътчета на Южна Бавария и включва посещение на голям германски автомобилен музей.
- „Бягство на Запад“ и изнесеният багаж: По време на теста журналистите се изгубват по баварските пътища и закъсняват фатално за прибирането в хотела. Тъй като това се случва през 1994 г. (само няколко години след падането на Желязната завеса), домакините сериозно се притесняват, че българският гост е решил „да духне на Запад“. Когато Панчев най-накрая пристига, се оказва, че персоналът вече е изнесъл целия му багаж от стаята, мислейки, че е напуснал безследно.
- Срещата със Сюзане Клатен: За да изясни ситуацията на рецепцията и да си върне стаята, на Панчев му се налага да разговаря с две дами, като на едната от тях дори кавалерски целува ръка в знак на извинение за закъснението. Едва по-късно разбира, че дамата, на която е целунал ръка, е Сюзане Клатен – милиардерка и вторият най-голям акционер в BMW Group след брат си Стефан Квандт.
- Професионалният детайл: Журналистът споделя, че по това време организацията е била толкова персонална, че на журналистическия му бадж е пишело единствено неговото име, без изрично да се упоменават конкретна медия или държава.
