Публикувано преди промените  в централен тиражен вестник.

За публикацията спечелих дори парична награда от редакцията…

…На младини изминавах по 10-12 километра пеша – обикновено там, където няма автомобилно движение. Колите станаха толкова много – и гарирани по тротоарите, и минаващи постоянно по улиците, че човек не може да избяга от тях. Все по-малко място остава за нас, пешеходците.

Човекът зад волана си има своята работа, нека си я гони. Но, ако седна на негово място, уверявам ви – на първите сто метра ще катастрофирам. Защо? Ще ми направи впечатление някое дърво, някой прозорец. Ще погледна, ще се залисам и ще стане белята. Когато човек се движи пеша, всяко цветче се набива в очите му, всяка тревица… Това духовно напластяване липсва, когато гледаш от прозореца на автомобила. Вместо това виждаш шеметна върволица от хора, която не оставя нищо в душата.

Като човешки напредък колата не може да се отрече. Факт е, че ако някой припадне, колата ще го откара до близката болница. Самият аз винаги се ползвам от услугите на такситата.Но въпреки това не обичам автомобила. Огорчава ме с тази своя алчност да задминава.

Гоним все бързината, а не се замисляме колко духовни загуби нанася това. Грижите, които има собственикът му, са много – да го мие, да го лъска, да го човърка…През туй време би могло нещо да прочете. Има хора, които книга не вземат, картина не поглеждат, никога не отиват на концерт. А все около автомобила се въртят.

Пък и защо да си купувам кола? Има една поговорка То не било на младица, та на бяла брадица! Вече са остарели рефлексите ми, ставите ми, остарял е вървежа ми. Като знам как съм устроен, дори от лотария да спечеля кола, не бих шофирал. Щеше да ми направи впечатление някое хубаво момиче и щях да искам да го изпращам с нея. Щях да стана безплатен развозвач на всички свободни момичета. А моето сърце е малко отзивчиво към женските несгоди… Продължение →

Както се казва – с професора, преди да стане толкова популярен от телевизиите, си пиехме питието…

Знаех го още от времето, когато беше гл. редактор на сп. „Театър“…Следващите редове датират от онова време.

Идвал е у дома и жена ми му прави спагети, които Ценко Минкин, с когото също се познавахме, донесе от Италия…

Докторът е кръстник на книгата ми „Кръстопът на бурни страсти“…

…Всички хора срещат или забелязват автомобила в ранно детство. Радват му се и го възприемат като някакво чудо. Това беше характерно особено за моето поколение, когато бяхме още деца.  Колата беше мечта за милиони. Тя не случайно се нарежда между любимите играчки. Младите обичат бързината, динамиката, състезанието, ефекта. А в тяхното съзнание автомобилът олицетворява всичко това. И съвсем естествено обира възхищенията.

За съжаление човек в колата е много често враждебен и по-малко миролюбив. Мнозина с лъскави возила се държат чорбаджийски. Гледат свирепо. Стискат кормилото като боксова ръкавица. Лицето им е напрегнато, а смехът им е нервен. Много рядко ми е да срещнат усмихнат шофьор. Продължение →

Това също ще включа в „Кръстопът на бурни стасти“…

Работил е, като редактор в Българската  национална филмотека, в списание „Пламък“, в културния отдел на вестник  „Земеделско знаме“, и в отдел Критика на вестник  „Литературен фронт“.  Атанас Свиленов е бил  главен редактор на вестниците „Литературен форум“ и „Демокрация“, както и директор на Българската национална филмотека.

Той е  бил автор и водещ на телевизионни  предавания и рубрики, свързани с киното и филмовата критика. От 2001 до 2008 година оглавява телевизионнния  фонд  на Българската национална телевизия.

Със Свиленов често бяхме на маса в Съюза на писателите, когато клубът беше на „Ангел Кънчев“…

Имах късмет и съм благодарен, че там ми отделиха внимание и успях да говоря с някои известни личности…

…Необяснимо ми е привикването с бедствието, със злото, чудовищната апатия, безразличието. Изглежда съвременният човек развива някаква нравствена деформация под въздействието на огромния поток информация, който го залива. Той чете, че толкова и толкова хора са загинали в някоя война, чува от радиото и телевизията, че убитите по пътищата са такава и такава цифра, но емоционално не оценява статистическите показатели. Не си прави труд да вникне колко трагедии и драми скриват те. Има някакво привикване. Има и примирение, че злото е като че неизбежно – просто се съдържа в технизацията, в развитието на цивилизацията. Продължение →

С покойния експремиер се познавах от 1982 г. Той водеше юридическа рубрика преди промените при мене във вестника. 

Тогава още беше зам.-председател на Градския съд.

Ходил съм и в дома му у тях.

Като бивш някога автомобилен съдия, после Попов, като стана премиер, посещаваше и наши спортни мероприятия на Съюза на автомобилистите.

Помня как ми казваше – „Кажи, ако имаш нужда от нещо, да ти помогна..“

Чест му правеше.

Експремиерът дойде да ме поздрави и на честването на 45 години „Авто Мото Свят“, което организирах през 2002 г.

Тази публикация смятам да включа в готвената от мене книга „Кръстопът на бурни страсти“.

…Животът ми като правник тръгна и вървя така, че по необходимост се занимавах с пътни произшествия. В началото – като юрист консулт в Държавния автомобилен транспорт и едновременно с това – като активен деятел на Българския автомобилен и турингклуб и СБА. И почти 20 години – като съдия в Софийския градски съд…

Транспортните престъпления представляват само част от пътно транспортните произшествия. Но в тях особено добре се откриват причините и условията за не особено насърчителното състояние на пътната безопасност у нас. В съдебния процес те са предмет на цялостно издирване, степенуване, преценка. Докато при статистиките на КАТ за едно произшествие се отчита само една причина, по делата за пътно транспортни престъпления причините само по изключение не са повече от една. Съдебната практика дава далеч по-точна и по-полезна картина. Ако зависеше от  мене, бих изградил държавната политика за борба с това зло върху съдебната статистика. Продължение →