Публикувано някога във в. „Авто Мото Свят“

Бай Дончо беше приятел на нашата редакция. Често ни гостуваше приживе или ходехме някъде да се черпим…

Ето какво съм записал при една от нашите срещи.

Първият ми контакт с автомобила беше през 1941 г. Бях осем годишен и с моята учителка госпожица Пенчева се готвехме да прекараме лятната ваканция в Габрово, при нейни богати роднини. Ден преди да отпътуваме, в нашето село – сега град Левски, се появи това екзотично, невероятно примамливо чудовище афтонбил.

По улиците на Левски имаше пепеляк, дебел поне три детски педи. Представете си сега една сюрия деца, които тичат и крещят неистово в този пепеляк подир първия автомобил, който са видели в живота си…

Едно от тези деца бях аз.

Но супер чудото беше друго. Оказа се, че тази черна и голяма кола, от чиято марка нямах хабер, е дошла за госпожица Пенчева и ние с нея на другия ден бяхме возени чак до Габрово. Чувствах невероятно превъзходство над света, докато пътувахме.

Дали обичам автомобила? Обич е дума, която употребявам за живи същества. Автомобилът ми е нужен. Не е пресилено да кажа, че съм се сраснал с него. Изминал съм може би над милион километри.

Винаги съм искал да имам автомобил и в първия миг, когато се видях с пари, го купих. Това беше през 1959 г. Нямах още жилище, нито семейство. Бях един от първите студенти, които се появиха в университета със собствен автомобил – и сега помня как се събра огромна навалица около реното ми. Грижите, които ми създава автомобилът? Те са нормални – знае ги всеки собственик. Но ми дава подвижност, свобода, удоволствие. Продължение →

Между другото – и един от последните главни редактори на „Демокрация“, където известно време правех автомобилната страница…Напуснах, когато Иван Костов уволни Невен Копанданова – колежка от Университета.

Със Свиленов често бяхме на маса в Съюза на писателите, когато клубът беше на „Ангел Кънчев“…

Имах късмет и съм благодарен, че там ми отделиха внимание и успях да говоря с някои известни личности…

Свиленов почина на 3 декември 2015 г…

Необяснимо ми е привикването с бедствието, със злото, чудовищната апатия, безразличието. Изглежда съвременният човек развива някаква нравствена деформация под въздействието на огромния поток информация, който го залива. Той чете, че толкова и толкова хора са загинали в някоя война, чува от радиото и телевизията, че убитите по пътищата са такава и такава цифра, но емоционално не оценява статистическите показатели. Не си прави труд да вникне колко трагедии и драми скриват те. Има някакво привикване. Има и примирение, че злото е като че неизбежно – просто се съдържа в технизацията, в развитието на цивилизацията.

Автомобилизацията у нас, като национално явление, настъпи със закъснение, но в много бързи срокове. За кратко време нарасна рязко броят на автомобилите. Ала не със същите срокове се развива организацията на движението. Пътната мрежа също не се оказа в крак с динамичния процес. Липсваше ни далновидност. Практиката да се работи ден за ден, на парче, не е добра. Спомням си колко месеци се работеше наред преди години над моста над реката при бул. Сливница с ул. Опълченска в столицата. Естественият наклон към гарата позволяваше разминаване на две нива. Ето къде можеше да се поставят колони, а не като на естакадата към летището, където колоните се проточват километър… По нея впрочем потокът съвсем не толкова интензивен. Продължение →